Иван Златарски
Послеслов на преводача

(към романа „Смъртоносен галоп“, изд. „Бард“, 2010)

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Послеслов
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

(Това е пълната оригинална версия, в романа е публикуван съкратен вариант)

Лични бележки

Отдавна исках да преведа някой по-известен автор, но това все някак ми се изплъзваше (в никакъв случай не искам да изкарам писатели като Уилям Дийл, Джефри Арчър, Матю Райли, Джозеф Финдър или Скот Търоу неизвестни, но трябва да си призная, че ме гризеше трудно защитимо неудовлетворение). Незнайно как не съм превел още нищо от любимия ми Фредерик Форсайт, чиито романи обожавам, или от Пол Ливайн, когото така горещо препоръчах на „Бард“; да, „Мирът на Хитлер“ на Филип Кер ме изпълни с възторг, но не ми възложиха превода; е, преведох „Цифрова крепост“ на Дан Браун, но ми се изплъзна „Шифърът на Леонардо“ и т.н. — примери мога да дам много. Съдбата обаче понякога се взема в ръце и тогава всичко става както си му е редът. Така например преведох написаните „за мен“ „Вуду в черепа“ и „Лице в лице“ (който ги е чел, ще се досети какво имам предвид). Затова, когато ми дадоха за превод точно тази книга (наистина не първия превод на книга на Дик Франсиз на български, но поне първият за „Бард“), ръцете ми буквално се разтрепериха. За по-младите читатели това вероятно е трудно обяснимо и още по-сигурно е, че изглежда досадно патетично, но аз доста добре помня своя първи „Дик“, който преди около „хиляда“ години четох на руски език в небезизвестния периодичен сборник „Искатель“: казваше се „Фаворит“ (в оригинал Dead Cert[1]).

Никога не съм ходил на конни състезания и едва ли някога ще отида, но по необяснима поне за мен причина романите на Дик Франсиз ме изпълват с онова тягостно сладко усещане за потапяне в екзотичната атмосфера на нещо, което знаеш, че не ти е писано да изживееш, но си убеден, че си заслужава. И не знам как и точно кога се започна, но малко по малко се снабдих с всички (все още без последния) негови романи. То не бяха мои командировки в западни страни (купувал съм го не просто от Англия или Щатите, а от Италия, Франция и някогашната Западна Германия също), излизания на приятели, връщания на познати и какво ли още не, но десетки години наред голямата ми грижа бе по един или друг начин да се снабдя с поредния „Дик“. Помня, че съм влизал в знаменитата „Фойлс“ (на „Чаринг Крос роуд“ в Лондон), за да си набавя стари романи на писателя. А самото попълване на колекцията започна по време на едногодишното ми пребиваване в Нигерия, където можех без ограничения да купувам до каквото се добера. Истинските ми приятели (смешно е, но един от критериите ми за „най-истински“ приятел бе дали някой споделя това ми странно и необяснимо, но всепоглъщащо пристрастие) също го четяха с удоволствие. Превеждал съм на глас на жена ми романите му на плажа на къмпинг „Градина“, четейки в шезлонг от книгата. А след епизодичните ми излизания навън (тогава това не бе толкова лесно и — уви! — не ставаше толкова често) сродните души ме посрещаха с „Носиш ли нещо ново?“ и нямаше нужда да уточняват от кого. И не е ставало дума за някакъв строго индивидуален вкус, който е безпредметно и невъзможно да се обяснява, защото е… вкус, тъй като имаше време, когато романите на Дик Франсиз не просто се предлагаха — те заемаха не рафтове, а цели секции в англоезичните книжарници, така както по-късно стана с Гришам или Кинг, а днес сигурно с някой друг! И нямаше как да бъде иначе, защото със завидно постоянство десетки години наред Дик Франсиз издаваше по един роман годишно (с единствено изключение 1997, когато пак издава, само че сборника с разкази Field of Thirteen), по правило за Коледа. Имал е следният навик: веднага след излизането от печатницата на поредния му роман, той го е подписвал и лично го е занасял в Кларънс Хол — резиденцията на Кралица Елизабет-майката (царство й небесно), която приживе била сред най-големите му фенове и с която са свързани най-славните мигове в жокейската му кариера.

Този човек е толкова популярен, а се знае толкова малко за него, че искам да разкажа онова, което успях да науча и събера за живота и творчеството му (повечето информация е от различни източници от Интернет, вкл. аудио-записи на негови интервюта). Не ми е известно някой да го е правил на български и се чувствам повече от задължен да го направя именно аз.

Кариерата

Пълното му име е Ричард Стенли Франсиз. Роден е на 31 октомври (да, на връх Халоуин) 1920 година в Лорени, Южен Уелс. Баща му е жокей (как иначе?) и успешен треньор. Още като ученик Дик печели редица конни състезания за юноши, но баща му успява да го разубеди да стане жокей. По време на Втората световна война (и по-точно през периода 1943–46 г.) пилотира изтребители „Спитфайър“ и бомбардировачи „Ланкастър“ (опит, който използва впоследствие в романите си Rat Race и Flying Finish). Уволнява се от армията през 1946 и познайте… става жокей. Печели над 350 състезания, но апогеят на славата му е през сезона 1953–54 година, когато е обявен за „жокей-шампион“ за най-много победи през сезона. Всъщност в периода 1953–57 година той е вече „кралски жокей“, защото язди само коне на Кралица Елизабет-майката (Дик Франсиз с умиление си спомня как жокеите я наричали „Бренда“. „Ще идва ли Бренда?“, питали го те преди състезание). Цели осем пъти участва в най-голямото надбягване „Гранд нешънал стипълчейз“ и през 1956-а година по собствените му думи изживява едновременно върха и падението в кариерата си: тогава той язди „Девон Лох“ и се намира на 45 метра от финала, на 10 дължини пред преследващия го ESB, устремен към жадуваната най-престижна победа. Предстояло нещо, което не се било случвало от 1900-ната година дотогава — победа на кон, принадлежащ на кралската фамилия (тогава това прави „Амбуш II“). Но… „Девон Лох“ внезапно и необяснимо рухва на пистата и не завършва състезанието. Когато отива съкрушен в ложата на Кралицата-майка, тя просто махва с ръка: „А-а, няма нищо, така е в конните надбягвания“. Не мога да не спомена версията на Дик Франсиз, според когото конят се изплашил от собственото си… звучно пръдване в резултат на силното пристягане на корема му с ремъците. През 1957 година се контузва тежко при падане и това слага край на кариерата му. Междувременно е написал наполовина първата си книга The Sport of Queens: The Autobiography of Dick Francis (тя излиза през същата 1957 година). Това става малко след инцидента и е вследствие на нежеланата му — от самия него — известност, когато към него се обръща литературен агент (говори се, че това е станало не без личната намеса на съветник на Кралицата-майка), който му предлага да се изяви на писателското поприще. „Бях пълен с опасения — спомня си Дик Франсиз. — Зарязах училище на 15-година възраст и не усещах в себе си никакъв очевиден писателски талант. Но Мери, жена ми, ми каза, че щяла да ми помогне с правописа и английския“. Тя му дава съвета: „Пиши, сякаш разказваш на чичо си“. Това сложило начало на следващата му кариера, защото литературните му способности (за тях малко по-надолу) изглежда били забелязани, тъй като скоро след това го поканили да напише шест материала на тема конни състезания за в-к „Лъндън Съндей Експрес“. Има слух (едва ли ще разберем колко основателен), че просто е бил помолен да се съгласи да слагат името му под материали, писани от други, но гордостта му побеждава и той решава да опита по единствения познат му начин — със собствени усилия. Важното е, че след това станал кореспондент на вестника на същата тема и това продължило цели 16 години. Освен чисто литературната си кариера е бил редактор (съвместно с Джон Уелкъм) на четири сборника с разкази за конни състезания и е участвал със свои произведения в антологии и с материали в периодични издания. Както и да е, през 1962 година написва вече споменатия си роман Dead Cert (любопитното е, че Мери го подтиква да напише романа). И забележете, че предвидливо се споразумява с издателството да пише по един роман всяка година, при условие, че те продължават да преиздават всичките му предишни произведения. Уникален договор!

Дик Франсиз е (засега) единственият трикратен носител на наградата „Едгар“, присъждана от Американската асоциация на писателите на романи-мистерии: през 1970 за Forfeit, 1981 за Whip Hand и 1996 за Come to Grief. Междувременно през 1976 е обявен и за „Grand Master“ (Велик магистър) на същата асоциация — възможно най-високото признание. Признанието на Британската асоциация на писателите на детективски романи заслужава също три пъти, при това в градация: „Сребърен кинжал“ през 1965, „Златен кинжал“ през 1980 и „Диамантен кинжал“ (изработен от „Картие“) за цялостно творчество през 1990 (впрочем той две години е председател на същата асоциация). Не може да се приключи с наградите и отличията му, без да се спомене, че е „Почетен доктор по литература“ (1991) на университета „Тафтс“ (Масачузетс) и Кавалер на „Ордена на Британската империя“ (през 1984).

Обвинението

Оженва се през 1947 г. за Мери Маргарет Бренчли (родена през 1924 в Клафам, Южен Лондон) и има двама сина — Феликс и Мерик („Мерик“ е комбинация от собствените имена на двамата родители. Мерик е бивш треньор на състезателни коне, станал впоследствие собственик на фирма за транспорт на коне, което явно вдъхновява написването на романа Driving Force, а за Феликс ще стане дума по-нататък). Точно с Мери е свързан друг любопитен слух. Тя издъхва от инфаркт на 76-годишна възраст буквално в ръцете на Дик Франсиз на 30 септември 2000 година (това става в дома им на Каймановите острови). Но предишната година Греъм Лорд — който не е случаен човек, понеже е познавал семейство Франсиз в продължение на повече от 30 години — публикува неоторизираната биография Dick Francis: A Racing Life, в която сензационно намеква, че всички романи на знаменития автор в действителност са написани от Мери. Основните му аргументи са, (1) че Дик е бил „обикновен“ жокей, докато Мери е работила в издателство и (2) че заради жокейската си кариера Дик е зарязал училището на 15-годишна възраст, а Мери има университетски дипломи по френска и английска филология. Чисто логически ретроспективно погледнато може да се добави още едно трето съображение: до смъртта на жена му Дик издава като часовник по един роман годишно, а веднага след нея заявява, че слага край на писането и уточнява „ако някога публикувам нещо, то ще е за да отдам дължимото на Мери“, което за някои може да изглежда подозрително. По-конкретно Греъм Лорд си припомня в своята книга разговор с Мери от 1980 година, когато направо я попитал за авторството. Според него тогава тя казала следното: „На този въпрос е невъзможно да се отговори. Да, Дик би желал аз да получа полагаемото ми се за моя принос, но повярвай ми, много по-добре за всички и най-вече за читателите е да мислят, че той ги е написал, защото това са напрегнати книги за мъже, които иначе биха загубили от своята правдоподобност“. Така твърди г-н Лорд, макар сам да признава: „Не мисля обаче, че романите са изцяло нейно дело“. След скандалното обвинение Дик Франсиз първоначално запазва възмутено мълчание. После обяснява технологията на работа в интервю за лондонски вестник: „Не е вярно, че Мери е писала книгите. Сюжетите са мои. Аз пиша на ръка, тя чете и ги редактира, понеже никой друг не може да разчита почерка ми, после аз въвеждам текста в компютър“. Истината е, че Дик Франсиз никога не е крил участието на жена си в романите, излизащи под негово име. Например още преди смъртта й той разказва в интервю: „Заминахме в Австралия на проучване за In the Frame, в който става дума за изобразително изкуство, а като се върнахме, тя се опита да стане художник. После изкара кратък курс за пилоти в проучване за Flying Finish. Тя беше незаменима в проучването“. (Към това може да се допълни, че за Driving Force Мери прекарва маса време в магазин за компютри във Форт Лодърдейл, за да научи колкото може повече за компютърните вируси (1992), а за написването на последния им роман Shattered (2000) изучава на Каймановите острови стъклодувство при професионалист.) Веднага след смъртта й писателят признава в поредица от интервюта: „Тя беше повече от 50% от сюжета… най-малко 50%“ и още „Толкова много от моята работа дължа на нея“, и обяснява отказа си да напише нещо, например за престъпността в конните състезания, защото „Мери вече я няма, за да избира най-подходящите думи и да коригира правописа ми“. Затова колкото и логични да изглеждат съображенията на Греъм Лорд, в интерес на истината трябва да се приеме за документирано, че Дик Франсиз многократно е отдавал дължимото на Мери за огромния й принос в създаването на неговите романи и е споделял, че също толкова многократно е настоявал тя да приеме да стане негов съавтор. Но тя отказвала с аргумента, че читателите искат да виждат търговската марка „Дик Франсиз“. Бру Скот, който също добре ги е познавал, казва пред репортер на BBC Radio 5 Live: „Те винаги правеха тези неща заедно. Пътуваха заедно, проучваха нещата заедно и обсъждаха всичко заедно. После Дик сядаше да напише нещо, а тя пишеше нещо друго. След това сглобяваха фрагментите и мен ни най-малко не ме интересува кой е слагал последната запетая“. Най-образно се е изразил синът им Феликс по все същия повод: „Те бяха като сиамски близнаци, свързани в молива“. И наистина, в крайна сметка има ли всичко това някакво значение, може ли да се обясни задоволително за всички и има ли Дик Франсиз за какво да се извинява? На сайта на „Барнс енд Ноублъл“ по повод третото съображение по-горе пише: „Само онзи, който е работил в условия на семейно съавторство, може да оцени силата на подобна спойка. Кой би обвинил човек, писал близо 40 години, за това, че на 80-годишна възраст е решил да окачи екипа (т.н. racing silks, откъдето идва заглавието на засега последния му роман Silks — бел. И.З.)?“.

Завръщането

Така или иначе, читателите се бяха примирили с края на „ерата Дик Франсиз“, когато през 2006 година по книжарниците се появи Under Orders, вярно в съавторство със сина му Феликс. Дотогава Феликс бил добре платен учител по физика в скъпото училище „Блоксам скул“, Оксфордшиър, но изоставя кариерата си, за да започне работа за баща си (в качеството на помощник, отговарящ за проучването на използваната в романите фактология). И той (подобно на брат му Мерик) е прототип на герой на роман на Дик Франсиз — симпатичния учител по компютри в Twice Shy. Едва ли е случайно, че Феликс продължава да бъде съавтор на баща си в споменатата по-горе Silks. Баща и син разказват интересна история за написването на Under Orders, което им отнело 18 месеца. Феликс живеел в Оксфордшиър, а баща му както обикновено бил на Каймановите о-ви. Феликс написвал една-две страници, пращал ги по електронната поща на баща си, а той ги разпечатвал, прочитал и следвало дълго обсъждане по телефона (Феликс не иска да си спомня за телефонната сметка, но за това са били виновни самите те, защото никой от тях не обичал да използва Skype). А после започвала совалката със самолет по маршрута Англия-Карибите.

Всъщност ето как самият Дик Франсиз описва в интервю предисторията на завръщането си:

През август 2000 г., когато наближаваше 80-ия ми рожден ден, Мери — моята съпруга — и аз решихме, че след 38 романа, един сборник с разкази и две биографични книги е време да сложим точка и да се оттеглим от писането (това е след написване на Shattered, замислена в чест на 100-годишния юбилей на Кралицата-майка — бел. И.З.).

Мери и аз винаги сме работили над романите заедно. Тя беше просто гениална в проучването и притежаваше свръхестествената способност да задава правилните въпроси, за да получим нужната ни информация. В търсенето на фон за романите тя усвои най-различни нови умения: стана пилот заради Flying Finish и Rat Race, захвана се с фотография за Reflex и с рисуване за In the Frame. Двамата с нея обсъждахме сюжетите по цели нощи, а след това тя четеше неуморно черновите и изглаждаше „чепатите“ места. И така близо 40 години всяка есен предавахме нова книга. Беше дошло време за почивка. Но ето че съвършено неочаквано и крайно тъжно, само месец след като взехме това решение, Мери почина. Съвместното ни „пенсиониране“ се провали и аз останах сам.

Бях нещастен и въпреки усилията на семейството и приятелите ми, изведнъж се оказах съвършено самотен. Казват, че времето лекувало, но това е вярно само дотолкова, доколкото отминава суровата болка на скръбта. Времето обаче не може да затвори дупката в сърцето ти — онова празно място, запълвано единствено от човека, когото обичаш. И ето че през април миналата година ме поканиха да кажа няколко думи на мероприятие в Мериленд и да присъствам на мерилендския стипълчейз за купата „Хънт“. Бях почетен гост на Чарли Фенуик — американския жокей, който през 1980 спечели „Гранд Нешънал“ с „Бен Невис“. Сред гостите му беше и една дама от Вирджиния на име Дагмар Косби. Прекарахме прекрасен уикенд въпреки непрестанния дъжд и за първи път от 60 години насам… се влюбих пак. И това най-сетне затвори празнината в сърцето ми.

Феликс, по-малкият ми син, многократно ме бе увещавал да напиша още една книга. Обещаваше да направи проучването така, както го бе правила майка му. И най-сетне, след като животът ми се бе оказал по-изпълнен с някакъв смисъл от доскоро, аз се съгласих. Резултатът е Under Orders — първият роман на Дик Франсиз след 6-годишно прекъсване, роман, който много хора — и най-много от всички аз — не са вярвали, че някога ще видят.

Феликс и аз изживяхме голямо удоволствие от създаването на Under Orders. В романа аз се връщам на пистата и на днешната сцена на стипълчейза. Героят ми Сид Халей също се завръща след 11-годишно отсъствие (без да е забележимо остарял след първата си поява в Odds Against през 1965). Това е четвъртият роман на Дик Франсиз, в който Сид Халей — едноръкият бивш жокей, станал частен детектив — е главният герой (вж. библиографията по-долу — бел. И.З.).

Някой ме попита веднъж защо винаги пиша романи за коне. Отговорих му, че не е така — аз пиша книги за хората. Може там някъде да става дума и за коне, но хората раздвижват сюжета, хората са главните герои, хората са добрите и пак те — лошите. Конете и състезанията са само платното, върху което е нарисувана картината. Да се каже, че романите на Дик Франсиз са само за коне, е все едно да се заяви, че „Отнесени от вихъра“ е само за американската гражданска война или че „Били Елиот[2]“ е само за миньорската стачка.

Стилът

Романите на Дик Франсиз може и да не са литературни шедьоври (колко ли съвременни писатели могат да се похвалят с това?), защото Дик Франсиз пише привидно непретенциозно, но те са задължително увлекателни, а в историите, които разказва, доброто не само винаги побеждава, но побеждава изстрадано. Подобно на много други писатели (най-драстичен е примерът с Дан Браун например) и Дик Франсиз пише по схема. Ето каква е тя: всичките му романи са написани в 1-во лице ед.ч., като героят по правило е млад мъж (30–40-годишен) с някаква връзка с конните надбягвания, който е въвлечен в някаква интрига от злодей; героят трябва да преодолее ред физически препятствия и нерядко трябва да се бие, но като старомоден британски джентълмен никога не вдига ръка пръв; подхвърлени са няколко задължителни лъжливи следи, но накрая всичко завършва с неизменния хепиенд.

Схемата на Дик Франсиз се разнообразява от това, че при нея във всеки нов роман някой от героите има екзотична професия или странно хоби: пилот (Flying Finish), търговец на вино (Proof) или на диаманти (Straight), фотограф (Reflex), компютърен специалист (Twice Shy), стъклодув (Shattered), художник (In the Frame), филмов режисьор (Wild Horses) или артист (Smokescreen), експерт по оцеляване в екстремни условия (Longshot), частен детектив (в романите за Сид Халей), ТВ синоптик (Second Wind), та дори ловец на шпиони (Blood Sport) и готвач (в тази книга) — да не изброявам всичките. Част от забавлението при четене на книгите на Дик Франсиз е именно заради въвеждането в тънкостите на поредната рядка професия. Понякога той черпи от личните си изживявания — например по време на онова пътуване през 80-те от Торонто за Ванкувър, когато персоналът на влака в продължение на 5 дни разиграва криминален случай в стил „Убийство в Ориент експрес“, а после Дик Франсиз заимствал сюжета, променил го и добавил очакваната от читателите му „конска“ тема, за да напише The Edge. И още нещо характерно — главните му герои по правило са ранени, разочаровани, осакатени или смачкани, но никога не са прекършени (това е явно по наследство, като се има жокейското му потекло). Следва да се отбележи обаче, че покрай стандартната структура „увод-изложение-заключение“ той има и сложен роман като Hot Money („Горещи пари“), написан в стил „поток на съзнанието“, без в него да се забелязва конкретен сюжет. Езикът му по правило е стегнат и немногословен, терминологията — професионална, диалогът — автентичен, обстановката — правдоподобна. Някои критици го обвиняват в аристократичност (в романите му неизменно присъстват благородници), но истината е, че героите му са от всички класови прослойки. Каквито обаче и да са, романите на Дик Франсиз никога не са за секса и насилието. Освен че разказват какво се случва, когато едно човешко тяло се удари в земята с 50 км/час и върху него се стовари туловището на коня, те са още за верността и куража. И за непреклонността. А на всичко отгоре притежават удивителното и рядко срещано свойство да се четат и втори път (не беше ли казал някой: „Ако една книга не заслужава да я прочетеш два пъти, не си струва да я четеш и веднъж“).

Днес

След прекратяването на жокейската си кариера писателят продължава редовно да язди до 1986, когато се налага да му сменят тазобедрената става и това окончателно го разделя с активното яздене. Още през 1979 година двамата с Мери се пренасят да живеят във Форт Лодърдейл, Флорида, където климатът е по-благоприятен за астмата на Мери и за неговия тежък артрит. Тогава той си изработва навика да пише на балкона на апартамента си там от януари до май (когато предавал написаната книга на издателя си), а през останалото време да пътува с Мери в проучване за следващите романи. През 1991 се установяват на Каймановите острови, където имат дом на „Севън майл бийч“ — най-красивия плаж на Карибите. Няколко години, преди тя да почине, си купуват съседни места за гробове (какво по-ярко доказателство, че желаят да останат там завинаги?), като задържат и апартамента във Флорида.

В наши дни Дик Франсиз се връща в добрата стара Англия два пъти годишно: през април, когато по стара традиция там се провежда дербито „Гранд Нешънал“ (макар така и да не е успял да го спечели, той е пропускал да присъства на него само веднъж и то през далечната 1937 година), и през август, за да се „наслади“ на студа на прославените английски лета, когато се разорява, наемайки за месец част от хотел в Падингтън, където се събират всички членове на семейството му (около 22–23 души, сред които осем внука).

Най-малкото, което може да се каже за него е, че е пример за несломим дух и желязна дисциплинираност. След троен байпас, ампутация на единия крак и три години в болница, освен желанието си да пише той не е загубил и чувството си за хумор — например подписва като „Еднокракия Дик“ задължителните коледни поздравителни картички, които лично адресира и разпраща по списък след предаването на поредната книга, но не преди да направи редовната си ежегодна и доброволна вноска във фонда на жокеите-инвалиди.

След публикуването на Under Orders Дик Франсиз споделя надеждата си това най-сетне да сложи край на обвиненията, че романите са писани от Мери, а не от него, като казва буквално: „Надявам се тази нова книга да сложи точка (на обвиненията). Мери беше страхотен сътрудник. Аз пишех, а тя правеше проучването“. Този път той изпраща копие от романа на престолонаследника принц Чарлз (Кралицата-майка почина на 30 март 2002 г.) и явно щастлив споделя: „Тази сутрин получих много мило писмо от него“.

Бъдещето?

Вижда ли се краят на фабриката за трилъри „Дик Франсиз“? „Не, не знам колко още са ми останали“ — уклончиво отказва да уточни той преди написването на книгата, която държите в ръцете си. — „Но вече мисля за следващата. Феликс ми помага с проучването. Няма да давам обещания, но ако читателите не харесат тази, друга няма да има“ — заявява той. — „Мисля, че на Мери щеше да й хареса. Надявам се да е така. Ще я питам, като отида при нея…“.

Краят

Тази добавка е направена към оригиналния текст на биографията през 2012 година: Дик Франсиз почина на 14 февруари 2010 в дома си на Карибите.

Библиография

Нека специално отбележа, че романите на Дик Франсиз са бестселъри (в над 80 милиона общ тираж) в редица страни и са преведени на над 30 езика, сред които всички европейски, японски, корейски, банту и на няколко китайски диалекта. Всеки от тях — без изключение — е записан и като аудио-книга и се предлага в този вид както във Великобритания, така и в САЩ. И така в хронологичен ред:

 

The Sport of Queens: The Autobiography of Dick Francis (1957)

Dead Cert (1962)

Nerve (1964)

For Kicks (1965)

Odds Against (1965) (роман със Сид Халей)

Flying Finish (1966)

Blood Sport, 1967

Forfeit (1968) (това е най-близкият до живота на Дик Франсиз роман)

Enquiry (1969)

Rat Race (1970)

Bonecrack (1971)

Smokescreen (1972)

Slay Ride (1973)

Knockdown (1974)

High Stakes (1975)

In the Frame (1976)

Risk (1977)

Trial Run (1978)

Whip Hand (1979) (роман със Сид Халей)

Reflex (1980)

Twice Shy (1981)

Banker (1982)

The Danger (1983)

Proof (1984)

Break In (1985) (роман с Кит Фийлдинг)

Bolt (1986) (роман с Кит Фийлдинг)

A Jockey’s Life: The Biography of Lester Piggott (1986)

Hot Money (1987)

The Edge (1988)

Straight (1989)

Longshot (1990)

Comeback (1991)

Driving Force (1992)

Decider (1993)

Wild Horses (1994)

Come to Grief (1995) (роман със Сид Халей)

To the Hilt (1996)

10 Lb. Penalty (1997)

Field of Thirteen (1998) — сборник със следното съдържание:

• Raid at Kingdom Hill (публикуван в London Times, 1975)

• Dead on Red

• Song for Mona

• Bright White Star (публикуван за Коледа 1979 в Cheshire Life)

• Collision Course

• Nightmare (публикуван в London Times на 13 април 1974)

• Carrot for a Chestnut (публикуван в Sports Illustrated, 1970)

• The Gift (публикуван под заглавие „A Day of Wine and Roses“ в Sports Illustrated, 1973)

• Spring Fever (публикуван в списание Women’s Own, 1980)

• Blind Chance (публикуван под заглавие „Twenty-one Good Men and True“ в антологията „Verdict of Thirteen: A Detection Club Anthology“, 1979)

• Corkscrew

• The Day of the Losers (публикуван в Horse and Hound, февруари 1977)

• Haig’s Death

Second Wind (1999)

Shattered (2000)

Under Orders (2006) (роман със Сид Халей)

Dead Heat (2007, съавт. с Феликс Франсиз) — настоящата

Silks, (2008, съавт. с Феликс Франсиз)

Even Money (2009, съавт. с Феликс Франсиз)

Crossfire(2010, съавт. с Феликс Франсиз, който довършва романа след смъртта на баща си)

Бележки

1) На сайта http://wejosephson.home.mindspring.com/dfrancis.htm може да се намери таблица с кратък преразказ на съдържанието на всички романи на Дик Франсиз заедно със също толкова кратка, макар и откровено субективна оценка.

2) Горната информация е валидна към май 2009 година

3) Последните две книги са добавени през 2012

Преводачески неволи

Технически погледнато романите на Дик Франсиз са… болка в компютъра (ако разбирате какво искам да ви кажа). Конните състезания в България не са най-популярният начин за убиване на времето, а още по-малко са обект на някаква хазартна страст, поради което съответната терминология не съществува или е напълно неизвестна освен на шепа хора в занаята (което е същото като да я няма изобщо). Или е неподходяща като „гара“ например (за гонка), което аз отказах да приема и използвам. Всъщност проблемите започват още със заглавието (вж. библиографската справка по-горе), което по правило е двусмислено: Reflex може да се преведе като „рефлекс“, но звучи сходно на „отражение“ (reflection), защото в романа става дума за фотография; In the Frame — звучи като „натопен“ (на англ. framed), но в романа се говори за художник, а те слагат картините си в рамка (на англ. frame); Second Wind е елементарно да се преведе като „второ дишане“, ако не ставаше дума за синоптик (wind на англ. е „вятър“); Under Orders — иде ти да го преведеш „под заповед“, но на жаргона на конните надбягвания е термин за онзи момент, когато конете са на старта и са на разпореждане на стартера; Dead Heat — не е „мъртва топлина“, а „едновременен финиш“ (друг термин от жаргона); For Kicks — не е „да те сритат“ (което се случва в изобилие на героя), а „заради тръпката“; Smokescreen не е „димна завеса“, а специален киноефект; Proof не е „доказателство“ (което в крайна сметка е целта в романа), а „спиртен градус“, и дори елементарна дума като Straight не е „праволинеен“, а „да залагаш само на печалба“. Да не говорим, че освен horse (което не е просто някакъв „кон“, а некастриран жребец на поне 5-годишна възраст) има още filly (кобила, но не каква да е, а до 4-годишна), mare (пак кобила, но този път над 5-годишна възраст), gelding (кастриран кон, обратното на stud — „жребец за разплод“) и yearling — кон в годината след тази, в която е роден — все термини, за които няма къси и изразителни български еквиваленти — такива, каквито биха използвали в разговор професионалистите. При този терминологичен „катранен казан“, в който единственото възможно е само да затънеш, споменаването на съществуващите стотици жаргонни термини за залагания просто показва окончателно, че работата е безнадеждна.

Може би заради тези трудности Дик Франсиз не е сред авторите, изцяло преведени на български — нещо, което той повече от заслужава. И затова моята надежда е читателят да не се взира в съществуващите „чепове“ на превода (те са неизбежни), а да се наслади на историята и невероятната атмосфера, които правят Дик Франсиз не „А-а, онзи автор на конски романи ли?“, а институция в трилъра.

Бележки

[1] По-нататък цитирам само оригиналните заглавия на книгите, защото нямам точна информация кои от тях са превеждани на български и под какви заглавия са познати — Б.пр.

[2] Филм (2000 г.) с режисьор Стивън Долдри и сценарист Ли Хол, адаптиран за мюзикъл, игран в Уест Енд, Лондон. Действието се развива по време на миньорската стачка от 1984–5 година — Б.пр.

Край