Густаво Марсело Галиано
Някой, наблюдавайки

Наблюдавах те как шпионираш през пердето

с поглед, изгубен в хоризонта,

поглъщайки с очи хората,

които само по навик мачкат тротоара.

Забелязах безпокойството в зениците ти,

с ръце, сгърчени от безсилие,

и една дълбока въздишка,

която изпотява стъклата, но не успява да ги строши,

както би искала.

Видях те да наблюдаваш от твоята крепост

с изпотено чело и уморен вид,

отпивайки от бриза,

който ухажва нощта,

без да те измъчва мисълта за някаква слава —

повече от тази на съдбата.

Разгадах веднага твоите съмнения и страхове,

разбития жален плач,

който прегръща безпокойството,

звучащ като на празен остров —

без съкровища и пристанища

и с хиляди чайки по безкрайния си воал.

 

Видях те взряна в моя прозорец,

с лист и молив в ръка,

за да ми пишеш навярно.

И в мен се прокрадна съмнение —

дали наистина съществуваш

или някакво огромно огледало

висеше от небето?