Хорхе Каррера Андраде
Биография, написана за птици

Родих се в столетието, когато розата умря,

когато моторът вече разгонваше ангелите.

Кито посрещаше последните пощенски дилижанси,

и след тях все още бягаха редом дървета,

стобори, домовете на новите квартали

пред селските прагове,

където бавни крави преживяха мълчание

и вятърът пришпорваше безтегловните си коне.

 

Моята майка в наметка, надиплена от залеза,

пазеше младостта си на дъното на китарата

и само вечер ни се появяваше понякога,

обгърната от музика, светлина и думи.

Обичам хидрографията на дъжда,

жълтите ябълкови листни въшки,

и жабите, които дважди и трижди се блъскат

в дебелите си дървени чанове.

 

Огромният платноход на въздуха не преставаше да маневрира.

Гребените на планинските хребети ми се струваха

крайбрежие на небето.

Наближаваше буря, и биеше барабан,

и се носеха полковете й на щурм;

но после изгряваше слънцето със златните си патрули —

светът се възстановяваше, земеделски, прозрачен.

 

Видях как хората прегръщат ечемика,

как конници изчезват в небесата,

и вагони, натоварени с ревящ добитък,

отпътуват към крайбрежието, ухаещо на манго.

 

Там беше долината с хасиендите си,

където утрото се взривяваше от вика на петела,

и краят на запада, където захарната тръстика се вълнува,

плакне своите мирни вимпели, и какаото

крие тайната си сила в кутийка,

ананасът облича броня от аромат,

и бананите захвърлят копринените си туники.

 

Всичко изчезна в неуморимия прибой

като цифри от пяна.

Годините минаваха, те без да бързат сплитаха косите си —

и споменът е вече като водна лилия,

изглеждаща между две вълни

като лице на удавник.

 

Китарата както и преди е гроб за песента

и в главата ми вика подранил петел.

Всички земни ангели емигрираха,

даже кафявият ангел на какаото.