Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Последна корекция
NomaD (2012 г.)
Източник
Литературен клуб

История

  1. — Добавяне

Париж е забавен и ужасен театър. Сред посетителите на кафене „Пломбие“, добри и дръзки момчета — художници, скулптори, писатели, поети, всички устремени към вечнозелените лаврови клонки, — никой не бе обичан колкото онзи беден Гарсин — мечтател, почти винаги печален, с добра глътка за пелин, той никога не се напиваше и като завършен бохема — бе чудесен импровизатор.

В онова мазе, разнебитено от нашите весели събирания, гипсът по стените пазеше сред скици и драсканици на някои бъдещи Делакроа и стихове, цели строфи с небрежния, плътен почерк на нашата синя птица.

Синята птица беше бедният Гарсин. Не знаете ли защо се казваше така? Ние го кръстихме с това име.

То не беше случайно хрумване. Това прекрасно момче имаше тъжно вино. Попитахме ли го защо е печален, докато всички ние се смеехме като безразсъдни или като хлапаци, той се навъсваше, втренчваше поглед в тавана и ни отговаряше с горчива усмивка:

— Приятели, някога ще узнаете, че имам една синя птица в мозъка; та затова…

Настъпеше ли пролетта, той обичаше да ходи из новородените поляни. Горският въздух му се отразявал добре на дробовете, както ни казваше поетът.

От екскурзиите си обикновено носеше теменужки и дебели тетрадки с мадригали, написани сред шепота на листата под просторното безоблачно небе. Теменужките бяха за Нини, неговата съседка, едно свежо, розово момиче с много сини очи.

Стиховете бяха за нас. Ние ги четяхме и му ръкопляскахме. До един го обсипвахме с похвали. Гарсин беше гений, който не можеше да не блесне. Ще дойде това време. О, синята птица ще литне много високо! Браво! Чудесно! Хей, келнер, още пелин!

Любимите неща на Гарсин:

От цветята — прекрасните камбанки.

От скъпоценните камъни — сапфирът.

От огромностите — небето и любовта — тоест зениците на Нини.

И едно изречение, което поетът често повтаряше: Смятам, че винаги е за предпочитане неврозата пред глупостта.

Понякога се случваше Гарсин да е по-печален от обичайното.

Тръгваше да скита по булевардите; гледаше безразлично как минават луксозните карети, елегантните мъже, красивите жени. Пред някой бижутериен магазин ще се усмихне; но минеше ли покрай книжарница, той приближаваше до витрината, подушваше с нос и при вида на луксозните издания се изпълваше определено със завист, сбърчваше чело и за да облекчи мъката си, вдигаше глава към небето и въздишаше. Втурваше се към кафенето да ни търси, развълнуван, възбуден, поръчваше си чаша пелин и ни казваше:

— Да, в клетката на моя мозък е пленена една синя птица, която копнее за свободата си…

Някои дори почнаха да мислят за мозъчно увреждане.

Един психиатър, когото осведомихме какво става, окачестви случая като специална мономания. Неговите изследвания в областта на патологията не оставяха място за съмнение.

Явно нещастният Гарсин беше луд.

Един ден той получи от баща си — стар провинциалист от Нормандия, търговец на платна, едно писмо, в което се казваше горе-долу следното:

„Известни са ми твоите безразсъдства в Париж. Докато продължаваш по този начин, няма да получиш от мен нито су. Ела да водиш книжата в моя магазин и чак когато изгориш ръкописите си с глупости, безделнико, ще получиш пари от мен.“

Това писмо бе прочетено в кафене „Пломбие“.

— И ще отидеш ли?

— Няма ли да отидеш?

— Приемаш ли?

— Няма ли да се съобразиш? Браво, Гарсин! Скъса писмото и развихряйки таланта си, импровизира няколко строфи, които, ако не ме лъже паметта, завършваха така:

Оставам си завинаги безделник,

превърнал в празник всеки делник,

додето тази синя птица в плен

остава в мозъка ми тленен.

Оттогава Гарсин си промени характера, стана приказлив, жизнерадостен, купи си нов сюртук и започна една поема в терцети под заглавието „Синята птица“ естествено.

Всяка вечер на нашите събирания се четеше по нещо ново от творбата. Тя бе нещо великолепно, върховно, безразсъдно.

Имаше там много красиво небе, свежи поля, земи, напъпили сякаш от магията на четката на Коро, детски личица, надничащи из цветята, влажните, огромни очи на Нини и в добавка — добрия господ, които пуска да лети, лети над всичко това една синя птица, която незнайно как, нито кога свива гнездо в мозъка и а поета, където остава в плен. Когато птицата закопнее да лети и разтваря крила, тя се блъска в стените на черепа, тогава очите се вдигат към небето, сбръчква се челото и като завършек се пие пелин с малко вода и се изпушва току-що свитата цигара. Това беше поемата.

Една вечер Гарсин дойде, изпаднал в пристъп от смях и заедно с това много тъжен.

Красивата съседка била изпроводена до гробището.

— Една вест! Една вест! Песен последна от моята поема. Нини почина.

Идва пролетта, а Нини си отива. Полята си спестяват вече теменужките. Сега остава само епилогът на поемата. Издателите не благоволяват дори да прочетат моите стихове. Съвсем скоро вие ще трябва да ги разпространявате. Закон на времето. Епилогът трябва да бъде със следното заглавие: „Как синята птица полетя към синьото небе“.

Разгарът на пролетта! Цъфналите дървета, облаците, порозовели в зората и пребледнели привечер; нежният ветрец, който раздвижва листата и кара да припърхват с особен шепот лентите на шапките! Гарсин не тръгна към полята.

Ето го, идва с нов костюм в любимото ни кафене „Пломбие“, бледен, с печална усмивка.

— Приятели мои, една прегръдка! Прегърнете ме всички, така, силно; кажете ми сбогом от все сърце, от все душа… Синята птица лети…

И бедният Гарсин заплака, разтърси ни, стисна ни ръка с всичката си сила и си отиде.

Всички си казахме:

— Гарсин, блудният син тръгва да търси баща си, стария нормандец. Сбогом, музи, сбогом, грации! Нашият поет решава да мери платна! Хей, по една чаша за Гарсин!

Пребледнели, слисани, опечалени, на другия ден всички ние, клиентите на кафене „Пломбие“, които вдигнахме такава врява в онова разнебитено мазе, се намерихме в стаята на Гарсин. Той беше в леглото си, върху окървавените чаршафи, с череп, разбит от куршум. По възглавницата — късчета мозъчно вещество… Какъв ужас!

Когато, съвзели се от потреса, можахме да заплачем пред трупа на нашия приятел, открихме, че до него беше известната поема. На последната страница бе написал следните думи:

„Днес, в разгара на пролетта, оставям разтворена вратата на клетката за бедната синя птица.“

Ах, Гарсин, колко хора носят в мозъка си същата твоя болест!

Край