Селянинът и крадецът

Един селянин забелязал, че кесията^[1] му е изчезнала. Претърсил цялата къща, но не я намерил и разбрал, че са го обрали. Прехвърляйки в паметта си всички, които са го посещавали в последните дни, селянинът решил, че знае кой е крадецът — момчето на съседите. То се отбило точно преди кесията да изчезне и не било възможно никой друг да извърши кражбата.

Когато видял момчето следващия път, селянинът открил в поведението му много потвърждения на подозренията си. Съседският син явно се смущавал от него, отбягвал погледа му и изобщо имал гузен вид. С една дума всяко движение, всеки жест издавали крадеца.

Но селянинът нямал никакви доказателства и не знаел какво да прави. Всеки път, когато срещнел момчето, то изглеждало все по-виновно, а селянинът се вбесявал все повече.

Накрая се разгневил така, че решил да отиде при бащата на крадеца, и да му предяви официално обвинение. В този момент жена му го повикала:

— Виж какво намерих зад леглото, — казала тя и му подала изгубената кесия с парите.

На другия ден селянинът отново наблюдавал момчето на съседа си: нищо в поведението и жестовете му не показвало, че е крадец.