Чавдар Аладжов
Приставане, при което се налага сбогуване (Вместо послеслов)

Навярно сте се досетили. Плавахме в родни води, край родни брегове, отбихме се дори в едно наше пристанище, за да разтоварим стоката, предназначена за него. Използувах краткия престой, за да издиря и част от българските приказки за морето. И ето че с препълнена папка се носехме с „пълен напред“ към родния град.

Виждаше се високият скалист нос, вклинен сякаш в морето, с фара като побито нагоре с графита бяло моливче, изписано вече. Сетне се ширна целият залив с накитения от лози и дървета бряг, с ивицата златен пясък и хилядите чудесни сгради, накацали като пъстроцветни пеперуди сред зеленината. Очертаваше се все по-ясно сивият, каменен гръб на вълнолома, накрая със зоркото стъклено око на маяка и металния барелеф под него, комините и мачтите на акостиралите параходи и стрелките на крановете, прилични на чудновати, огромни щъркели с метални клюнове.

Приставахме. А долу, на кея, едно моряче подрипваше от щастливо нетърпение, не сваляше очи от нас и махаше с една ръка, защото майка му държеше здраво другата, за да не се втурне към парахода. Ние също му махахме и желаехме час по-скоро да се намерим на брега.

Едва дочакахме да спуснат моста. Прегръщахме се и се целувахме като луди. Как не! Цели три месеца не бяхме се виждали. Дими бе порасъл. Да, да — крачолите на моряшките му панталони бяха окъсели най-малко с четири пръста. Приличаше вече на истински моряк. Затуй с най-голямо удоволствие му връчих препълнената си папка с морски приказки. Надявах се, че дълго време няма да безпокои родителите и близките си…

А вие? И вие ли не искахте дълго време от родителите си да ви разказват приказки? И дали ви харесаха, както на Дими?… Не знам! Защото се налага да се сбогуваме, макар че току-що влязохме в родното пристанище. Това е приставане, при което се налага сбогуване.

И така — до ново пътуване!