Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
mrumenov (2011)

Издание:

Йордан Радичков

Опит за летене

 

Главен редактор: Димитър Градев

Редактор: Люба Ранджева

Технически редактор: Борис Зайков

София, 1980 година

Център за пропаганда и информация при държавно обединение „Театър и музика“

 

Постановка:

Програмата е съставена от литературното бюро на НАТ „Иван Вазов“

Главен драматург: Чавдар Добрев

Драматург на постановката: Антония Каракостова

Художник на програмата: Асен Старейшински

Снимки: Иво Хаджимишев

 

Постановка — Младен Киселов

 

Художник: Дмитрий Кримов — СССР

Художник на костюмите: Венера Наследникова

Композитор: Васил Казанджиев

Музикално оформление: Мирчо Сливенски

Конструктор: инж. Узунов

Технически проект: инж. Мирчо Доков

Асистент-режисьор: Цветана Димитрова

Пом. режисьор: Анастасия Бакърджиева

Суфльор: Снежана Янкова

Ръководител на миманса: Пенка Тончева

 

Действуващи лица и изпълнители:

 

Даскал Киро — н.а. Любомир Кабакчиев

Илийко — з.а. Николай Николаев

Бай Хаджи Аврам — Кирил Кавадарков

Петлето — Антон Радичев

Матей Нищото — Велко Кънев

Аврам Совалката — Георги Мамалев

Игото — н.а. Георги Георгиев — Гец

Петър — з.а. Ганчо Ганчев

Павел — Антон Карастоянов

Бабина душица — з.а. Емил Стефанов; з.а. Сава Хашъмов

Аврамчето — Юри Ангелов

Аврамовица — н.а. Маргарита Дупаринова; н.а. Виолета Бахчеванова

Полицай — з.а. Венелин Пехливанов


Историята, разказана в „Опит за летене“, не е еднозначна. Тази пиеса не е повод да се разиграе една елементарна клоунада. Радичков е клоун, разбира се, но клоун с мащабите на Чаплин — оня, смешния човек с тъжния поглед. Иска ни се в нашето представление да има повече въздух, мечтателност, поезия, тъга. Да бъдем пределно прости в подхода към всеки образ. Но да помним, че сред нашите герои няма „прости“ хора. Смяташе се, че Йордан Радичков е само певец на простолюдието. Слава богу, това отмина. Този писател се занимава със сложни неща, по-точно — със сложния живот на простия, обикновения човек. Ако успеем да напипаме този сложен жизнен подтекст на героите, тогава спектакълът ще светне отвътре. И зрителят ще може да каже: да, това са познати, вълнуващи неща, неща от моя живот. Да избягаме от схемата, дори от най-оригиналната схема — ето една достойна артистична задача. Да се приближим до живота с неговата невероятна сложност и пълна липса на схеми. Да не четем на зрителя морал, да не му сочим с всезнаещ пръст как трябва да живее и как не, а да го привлечем към богатото мислене на Радичков, към мъдрите му смешки, към трагическите му прозрения. Изводът от пиесата, „моралът“ прозира между думите, без да е директно изразен с думи — ето още едно голямо качество на Радичковата драматургия. Неговият начин на работа в този смисъл, според мен, се асоциира с върховите постижения на писателите — драматурзи от нашия век.

Тази пиеса е вълнуваща преди всичко с простата случка, разказана в нея. Едни хора, опиянени от възторг, са бити с камшици за това, че са хора, за това, че са се „отпуснали“ за миг и са опитали от забранения плод на свободното летене.

Много интересно е да се разгадае особената тъкан на тази пиеса. Какво представлява тя като тип театър? Как да се подходи тук, за да се запази очарованието на текста и едновременно да се разгърне такава игра, която да действува сама по себе си? Трудно наистина, но затова пък прекрасно като задача.

Голяма стойност за нас има игровата ситуация. В пиесата се случва нещо, което достатъчно провокира нашата способност за вълнение. Едни хора се опитват да полетят и това завършва жестоко. Но пребити, унизени, смлени, те запазват жива мечтата си да летят отново.

В пиесите на Йордан Радичков е скрит особен театър. Той не е подчинен на литературата, не е на втори план, както някои смятат, когато стане дума за тези пиеси. Неговите герои непрекъснато са в остра, дълбоко конфликтна ситуация или против нещо в себе си, или против съседа, или против самата природа, която е направила човека толкова несъвършен, толкова крехък. Но в начина, по който Радичков води и изразява тези конфликти, няма нищо преднамерено или дидактично. Той ни ги представя с такъв хумор и с такова човешко съучастие и великодушие, че ние неусетно потъваме в тях, откривайки вътре себе си, своите лични, интимни конфликти. А това вече е ефектът на истинския театър.

Човешкият конфликт е главното нещо в нашето представление. Ние разиграваме една история, която може да се случи с всеки нормален човек. Търсим пределната достоверност на разказа. Разбира се, на сцената трябва да излязат оригинални, изненадващи човешки типове, но при това с напълно разбираеми вълнения и постъпки. Мисля, че това е пътят, за да бъде представлението ни „радичковско“.

Младен Киселов

Край