Карел Чапек
Разбойническа приказка

Това се случило много, много отдавна. Толкова отдавна, че дори покойният Зелинка-стария не си спомняше за него, въпреки че помнеше добре дебелия ми прадядо, който също е вече покойник. И така значи, много, много отдавна в планината Бренди се подвизавал върлият разбойник Вагабондо, най-жестокият от всички главорези, заедно със своите двайсет и един бандити, петдесет апаши, трийсет апашчета и двеста помощници, контрабандисти и укриватели. Ще се скрие тоя Вагабондо, да речем, край шосето за Поржичи или за Костелец, или за Хронов и ще зачака да се покаже някой каруцар, търговец, евреин или рицар на кон, после ще се нахвърли върху него с рев, ще му вземе и последния петак и при това нещастникът трябва да бъде благодарен, че Вагабондо не го е намушкал, застрелял или обесил на някое дърво. Такъв кръвник и ненавистник бил тоя Вагабондо.

Пътува си някой търговец по пътя, подвиква на конете „дииий“ и „хай-дее“ и си мисли колко ли ще спечели, като продаде стоката си в Трутнов. Когато минава през гората, малко го е страх от разбойниците и за да не му личи, свирка си с уста и тананика. Изведнъж От гората изскача мъжага като планина по-широкоплещест от господин Шмейкал или господин Яхелка и с две глави по-висок и на това отгоре с такива големи мустаци, че устата му не се вижда. Ей такова едно мъжище застава значи пред каруцата и изревава: „Парите или живота!“, и насочва към селянина пищов като мортира. То се знае, търговецът му дава парите си, Вагабондо му взема колата заедно с конете и стоката, накарва го да си съблече дрехата и гащите, че и обущата си да изуе, и накрая му шибва няколко камшика, та клетникът да стигне в къщи колкото може по-бързо. Нали ви казвам — голям обесник бил тоя Вагабондо.

Но тъй като надлъж и нашир нямало друг разбойник (чак в околностите на Маршов имало втори, но той бил дребна риба в сравнение с Вагабондо), то Вагабондо си вършел работата, несмущаван от никого, и за кратко време станал по-богат от който и да е рицар. И понеже имал малък син, старият разбойник си рекъл: „Че какво, ще го пратя някъде да учи, пък колкото ще и да струва. Аз мога да си позволя това. Нека научи немски и френски, да казва като хората «битешьон» и «жевузем», да свири на пиано и да танцува мазурка или кадрил, да яде от чиния и да се секне в кърпа, както му е редът. Аз може да съм обикновен разбойник, но синът ми нека не пада по-долу от граф. Толкоз казвам. Баста!“

Като казал това, сложил малкия Вагабондо пред себе си на коня и препуснал към Броумов. Спрял пред манастира на бенедиктините, свалил синчето си от коня и се запътил право при игумена, като дрънчал страшно с шпорите си.

— Преподобни отче — рекъл с дебел глас, — ще ви оставя ей това момченце да го възпитате, да го научите да яде и да си секне носа, и да танцува, и да вика „битешьон“, и „жевузем“, и всичко друго, което е редно да знае един кавалер. А ето — рекъл той, — и един чувал дукати, златни наполеони, флоринти, пиастри, франкове, дублони, рубли, талери, гвинеи, долари, драхми и рупии, че да си живей у вас като принц. Рекъл не рекъл, обърнал се кръгом и хайде пак в гората, като оставил малкия Вагабондо на бенедиктините.

Останал значи малкият Вагабондо да се учи заедно с много принцове, графчета и други богатски деца в обществото на отците. Дебелият отец Спиридион го учел да казва „битешьон“ и „горсамадинр“ на немски език, а отец Доминик му наливал в главата всевъзможните френски „трешарме“ и „силвупле“, а пък отец Амадеус го запознал с всички комплименти, менуети и добри маниери, а господин капелмайсторът Краупнер го учил да се секне така, че да звучи тънко като флейта или пък нежно като кавал и да не тръби като контрафагот, тромбон, ерихонска тръба, тромпет или автомобил, както тръбял старият Вагабондо. С две думи — научили го да се държи изискано и деликатно като истински кавалер. Трябва да се каже, че младият Вагабондо, облечен в дрехи от червено кадифе, с дантелена якичка, бил много хубаво момче и съвсем забравил, че е раснал в разбойническата пещера в дивите Бренди и че баща му — старият кръвник и грабител Вагабондо, ходел облечен с волски кожи, миришел на кон и ядял сурово месо ей тъй с ръце, както правят всички разбойници.

Накратко казано, младият Вагабондо усвоявал знания и изтънчени маниери и се развивал отлично, но тъкмо когато бил в разгара на учението, пред броумовския манастир зачаткали копита и от коня скочил един рошав бандит, заблъскал по вратата и когато монахът вратар го пуснал вътре, рекъл със суров глас, че е дошел да вземе младия господин Вагабондо, защото баща му, с други думи, старият Вагабондо, се канел да умира и искал да види своя единствен син, за да му предаде занаята си. Младият Вагабондо със сълзи на очи се сбогувал с достопочтените отци и със съучениците си и тръгнал с бандита към Брендите, като премислял какъв ли занаят ще наследи от баща си и си обещал наум, че ще го упражнява богоугодно, възвишено и с примерно поведение и внимание към всички хора.

Пристигнали в Брендите и бандитът завел младия господин до смъртния одър на баща му. Старият Вагабондо лежал в огромна пещера върху купчина неощавени говежди кожи и бил покрит с конски чул.

— А, ето те и тебе, Виндек, загоритенджера такава — обърнал се той тежко към бандита, — докара ли най-сетне момчето ми?

— Скъпи татко — промълвил младият Вагабондо, като коленичил, — дано бъдете жив дълго време за радост на ближните ви и за неописуема гордост на вашето потомство!

— По-полека, момчето ми — рекъл старият разбойник. — Днес заминавам за пъкъла и нямам много време за твойто гугукане!

Правех сметка да ти оставя доста пара, че да си живееш, без да работиш. Ама не би! Лоши години настанаха за нашия занаят, дявол да го вземе!

— Ах, татко — въздъхнал младият Вагабондо, — съвсем не съм предполагал, че страдате!

— Така е — измърморил старият. — С тая подагра, разбираш, не можех да се отдалечавам много-много, както преди. А търговците, тия шмекери, взеха да отбягват близките пътища. Крайно време е някой по-млад да поеме работата.

— Скъпи татко — рекъл младият мъж пламенно, — заклевам ви се пред целия свят, че ще поема вашата работа и ще я изпълнявам честно и с любов и ще бъда колкото може по-любезен към всички.

— Не знам докъде ще я докараш с любезност — избоботил старият. — Аз правех така, че пусках кръв само на тези, които се опъваха. Но и на никого не съм се кланял, синчето ми, нали разбираш — това някак не се връзва със занаята.

— Ами какъв ви е занаятът, скъпи татко?

— Разбойничеството — рекъл старият Вагабондо и предал богу дух.

Така младият Вагабондо останал съвсем сам на тоя свят, огорчен до дъното на душата си както от смъртта на своя баща, така и от клетвата, с която се задължил да стане разбойник като него.

След три дни при него дошел Виндек, рошавият бандит, и му съобщил, че няма вече нищо за ядене и че трябва най-после да се хванат мъжки на работа.

— Скъпи ми бандитко — рекъл жално-милно младият Вагабондо, — това наистина ли е необходимо?

— Амче да — отговорил троснато Винцек. — Няма тука калугери, та да ни поднасят печени гълъби. Който иска да яде, трябва да работи!

Взел тогава младият Вагабондо един чудесен пищов, яхнал коня и стигнал до пътя, е, да речем — до пътя за Батньовице. Там се скрил и зачакал да мине някой търговец, за да го обере. И наистина, след някой и друг час по пътя се задал един платнар, който карал платна за Трутнов.

Младият Вагабондо излязъл от прикритието си и свалил шапка с дълбок поклон. Платнарят се учудил, че го поздравява такъв красив господин, но нямало как, свалил и той шапка и казал:

— Добър ден, господине!

Вагабондо се приближил и отново се поклонил.

— Извинявайте — рекъл той сладко, — надявам се, че не ви обезпокоявам!

— Има си хас, какво приказвате? — отговорил платнарят. — С какво мога да ви услужа?

— Моля ви най-учтиво — продължил Вагабондо, — да не се уплашите! Защото аз съм разбойник. Страшният Вагабондо от Бренди.

Платнарят не бил вчерашен и ни най-малко не се уплашил.

— Я гледай ти! — казал весело. — Значи колега! Щото и аз съм разбойник, и то — Кървавият Чепелка от Костелец. Не може да не сте чувал за мене.

— Не съм имал това удоволствие — заоправдавал се смутено Вагабондо. — Аз, колега, излизам днес за първи път на работа. Поех в свои ръце предприятието на баща ми.

— Аха — рекъл платнарят Чепелка. — Баща ви беше старият Вагабондо от Бренди, нали така? Стара, реномирана разбойническа фирма. Много солидно предприятие, господин Вагабондо! Да ви е честито! Но знаете ли какво? Аз бях много голям приятел на вашия баща. Веднъж се срещнахме ей тука и той ми каза: „Знаеш ли какво, Чепелка Кървавия, нали сме комшии и колеги, я да се разберем с добро — тоя път от Костелец до Трутнов нека бъде твой и на него ще работиш само ти“. Тъй ми рече и след туй си стиснахме ръцете. Разбрахте ли?

— Ах, хиляди пъти ви моля да ме простите! — започнал да се извинява учтиво младият Вагабондо. — Аз съвсем не знаех, че това е ваш участък. Извънредно много съжалявам, че кракът ми стъпи на ваша територия!

— Е, щом е за първи път, няма нищо — казал хитрецът Чепелка. — Но татко ви добави и следното: „Виж какво, Кървавия, ако се случи аз или някой от моите хора да дойде тука, вземи му пищова, шапката и палтото, та да помни, че тоя път е твой.“ Така каза старият, умна глава беше той, и още веднъж ми стисна ръката.

— В такъв случай — отговорил младият Вагабондо — трябва да ви помоля най-учтиво да приемете този инкрустиран пистолет, баретата ми с истинско щраусово перо, както и палтото от английско кадифе за спомен и в знак на моята дълбока почит към вас, както и в знак на съжаление, че съм ви причинил такава неприятност!

— Добре — рекъл Чепелка, — дайте ги насам и аз ще ви простя. Но друг път, господине, да не съм ви видял тук! Хайде диий, кончета! Останете си със здраве, господин Вагабондо!

— Жив и здрав бъдете, благородни и любезни господине! — извикал след него младият Вагабондо и се върнал в планината не само без плячка, но и без собствената си дреха. Бандитът Винцек го нахокал, както си знаел, и му заръчал на другия ден да заколи и обере първия, когото срещне.

На другия ден младият Вагабондо останал да дебне край пътя за Збечник с тънка шпага в ръката. След известно време се задала каруца с грамаден товар стока.

Младият Вагабондо изскочил и викнал:

— Господине, много съжалявам, но трябва да ви заколя! Моля да се приготвите и да си прочетете молитвата!

Каруцарят паднал на колене и започнал да се моли. Моли се той и премисля как да се измъкне от трудното положение. Свършил молитвата, повторил я, но все не можел да измисли нещо свястно. Ето че четял молитвата за десети, за двайсети път и все нищо не му идвало наум.

— Хайде де, господине! — извикал младият Вагабондо колкото може по-строго. — Още ли не сте готов да умрете?!

— Как ще съм готов? — рекъл каруцарят и зъбите му тракали. — Знаете ли вий колко голям грешник съм аз? Трийсет години не съм влазял в черкова, псувал съм като истински поганец, играл съм комар и съм грешил на всяка крачка. Ако можех да се изповядам в село Полице, дядо господ сигур ще ми прости греховете и няма да ми прати душата в пъкъла. Знаете ли какво? Я да изтичам аз на бърза ръка до Полице и щом се изповядам, ще се върна да ме заколите.

— Хубаво — съгласил се Вагабондо, — аз ще почакам при колата.

— Бива — рекъл каруцарят. — Само че услужете ми с вашия кон, та да се върна по-бързо.

Любезният Вагабондо се съгласил и на това, каруцарят се метнал на коня му и препуснал за Полице. Вагабондо пък разпрегнал конете на каруцаря и ги завел на ливадата да пасат.

Но каруцарят бил голям хитрец и не отишел да се изповядва в Полице, ами спрял в първата кръчма, която му се изпречила, и там разправил, че на шосето го чака един разбойник. После си пийнал за кураж и се върнал обратно заедно с трима ратаи. Четиримата мъже наложили здравата горкия Вагабондо и го гонили чак до планината, така че вежливият разбойник се върнал в пещерата не само без плячка, но и без собствения си кон.

Третия път Вагабондо отишел на шосето за Наход и зачакал да види каква плячка ще му донесе случайността. Не щеш ли, задала се една каручка, покрита с чергило, а в нея някакъв селянин карал на пазара в Наход цяла камара питки и погачи. Младият Вагабондо пак се изпречил на пътя и викнал:

— Човече, предай се, аз съм разбойник!

Така го бил научил рошавият Винцек.

Селянинът спрял, почесал се зад ухото, после надигнал чергилото и рекъл:

— Жено, тука има някакъв разбойник.

Разгърнало се чергилото и от каручката слязла стара, дебела жена, подпряла ръце на хълбоците и се нахвърлила върху младия Вагабондо:

— Ей ти, авацтурист с авантурист, алармаджия, алхолик и антихрист, безбожник неден, башибозук, безчестник, безобразник и бяс, вагабонтин, вандал, вредител и вампир, говедо, грозотия, гамен, гарван, Голиат и главорез, диване с диване, дангалак, дебелог-лавец, демон, деребей, джебчия, душевадец, добитък и джелатин, езичник, евнух, еретик, еснафин и езуитин, женкар и жлъчен жестокосърдечник, змия, завистник, звяр със звяр, Ирод, измамник, индианец — как си позволяваш ти да нападаш почтени и порядъчни хора?!

— Извинете, мадам — прошепнал слисаният Вагабондо. — Не съм предполагал, че в колата има дама!

— То се знае, че има! — продължила търговката. — И то каква! Каналджия такъв, Каин, крадец, кръволок и криминалист, лакомник, леке с леке, лисица, лепка, левак, льохман, лентяй и Луцифер, магаре, маймуна, маскара, мошеник, мискинин и мохамеданин!

— Хиляди пъти ви моля да ми простите, че съм ви уплашил, госпожо! — извинявал се Вагабондо, ужасно разстроен и смутен. — Трешарме, мадам, сил-вупле, най-покорно ви уверявам, че безкрайно съжалявам, че — че…

— Измитай се, нехранимайко — крещяла достопочтената дама, — или ще ти кажа, че си никаквец, негодник, непрокопсаник и неврастеник, окепазен обирач, обесник и овен, престъпник, палач, паразит и панаирджия, разбойник, ряпа, робовладелец и Ринал-до Риналдини, сатана, сербез и скот, и спекулант, тиранин, татарин, турчин и тигър, уличник, отрепка…

Младият Вагабондо не могъл да издържи повече, плюл си на петите и не се спрял, докато не стигнал планината Бренди. Докато тичал, все му се струвало, че вятърът носи след него нещо като: „… фанфарон, филоксера и фарисей, хищник, хиена, хайдук, хайванин и хаймана, цървулан, циганин и циция, червей, черкезин и човекоядец, шайкаджия, шпионин и шушумига, щурак щурав, юрдек и Юда“.

Така продължило и по-нататък.

Младият разбойник нападнал една златна каляска край Ратиборжице, но в нея седяла принцесата от Ратиборжице, която била толкова красива, че Вагабондо веднага се влюбил и взел — и то с нейно позволение — само напарфюмираната й кърпичка. То се знае, бандата от Бренди не могла да се нахрани с нейните благоухания. Друг път нападнал един касапин край село Суховършице. Касапинът водел кравата си на кланицата в Упице. Вагабондо поискал да го убие, но касапинът го помолил да предаде на дванайсетте му деца едно-друго и надумал такива трогателни, благородни и сърцераздирателни неща, че Вагабондо се разплакал и не само че пуснал касапина заедно с кравата, ами го накарал да вземе още и дванайсет дуката, по един за всяко дете, за спомен от страшния Вагабондо. При това тоя касапин, шмекерът му с шмекер, бил стар ерген и нямал ни дете, ни коте. С две думи, винаги, когато Вагабондо искал да убие или ограби някого, все се случвало нещо, което възбуждало вежливостта и състраданието му, тъй че никому нищо не можел да вземе и на това отгоре раздал всичко, което имал.

Разбира се, неговото предприятие взело да запада все повече и повече. Момчетата му, включително и рошавият Винцек, го напуснали и предпочели да работят честно и почтено между хората. Колкото до Винцек, той се хванал на работа в хроновската мелница, дето си стои и до днес под църквата. Младият Вагабондо останал сам в разбойническата пещера, умирал от глад и не знаел какво да прави. Тогава си спомнил за господин игумена от бенедиктинския манастир в Броумов, който много го обичал, и се запътил към него за съвет.

Когато пристигнал, коленичил и се разплакал, и му разправил, че се заклел пред баща си да бъде разбойник, но тъй като бил научен да се държи любезно и внимателно, не можел да убие или обере никого против волята му.

Игуменът смръкнал дванайсет пъти енфие, замислил се дванайсет пъти и накрая рекъл:

— Мили ми синко, похвално е, че си вежлив и внимателен с хората, но не можеш да останеш разбойник, защото това е смъртен грях, а освен това и защото не те бива за тая работа. Но тъй като не е хубаво да нарушиш думата, която си дал на татко си, ще продължиш да нападаш хората и занапред. Само че съвсем честно и почтено. Ще събираш пътна такса. Ще дебнеш по пътищата и щом мине някой, ще се изстъпиш пред него и ще му искаш два крайцера такса. Готово. При упражняването на тоя занаят можеш да бъдеш учтив — колкото можеш и колкото си искаш.

След това игуменът написал писмо на окръжния началник в Трутнов, с което го молел да назначи младия Вагабондо за акцизен стражар. Вагабондо занесъл писмото и наистина получил правото да събира такса по шосето в Залеси. Тъй учтивият разбойник станал акцизен и нападал коли и каляски, за да събира съвсем почтено по два крайцера такса.

Много години след това броумовският игумен заминал с бричка за Упице на гости у тамошния поп. Още преди да тръгне, той се радвал, че на пропусквателния пункт в Залеси ще види любезния Вагабондо и ще го попита как върви работата. И наистина, като стигнал там, към него се приближил един мустакат човек — това бил самият Вагабондо, — изръмжал нещо и протегнал ръка.

Игуменът посегнал да бръкне в джоба си, но понеже бил малко дебел, трябвало да приповдигне с една ръка корема си, за да може с другата да стигне до панталона. Тъй че трябвало да мине известно време, докато извади парите.

Тогава Вагабондо извикал грубо:

— Е, хайде де! Колко още трябва да чакам, за да получа двата крайцера?!

Игуменът поровил из кесията си, па рекъл:

— Ох, ами че аз нямам дребни! Развалете ми тоя петак, ако обичате!

— Да ви вземат мътните, да ви вземат! — разкрещял се Вагабондо. — Като нямате крайцери, що си не седите на задника! Или ще ми дадете два крайцера, или се връщайте обратно!

— Вагабондо, Вагабондо — рекъл тъжно игуменът. — Не ме ли позна, Вагабондо? Къде остана твоята учтивост?

Вагабондо се сепнал — чак сега познал игумена. Рекъл да измърмори нещо много неприлично, но събрал сили и отвърнал:

— Преподобни отче, не се учудвайте, че съм станал неучтив. Виждал ли е някой някога митничар, бирник или акцизен стражар, който да не мърмори поне малко?

— Имаш право — казал игуменът, — такъв още никой никога не е виждал.

— Видяхте ли сега? — извикал Вагабондо. — Хайде пръждосвайте се по дяволите.

И това е краят на приказката за учтивия разбойник. Той може да не е вече между живите, но неговите потомци могат да се срещнат навсякъде и се познават по това, че са готови да ви наругаят и тогава, когато не си го заслужавате. А това никак не е хубаво.