Карел Чапек
Кучешка приказка

Едно време, докато колата на дядо ми, мелничаря, разнасяше по селата хляб и докарваше обратно в мелницата жито като дренки, всеки познаваше Мурджо. „Да, да, Мурджо, можеше да ви каже който и да е, това е кученцето, което седи на капрата до стария Шулитка с такъв вид, като че ли самото то кара колата“; когато конете позабавят вървежа си по нагорнището, Мурджо започва да лае и колелетата веднага започват да се въртят по-бързо, Шулитка изплющява с камшика, Ферда и Жанка — двата коня на дядо — потеглят по-енергично и ето че цялата кола препуска тържествено към селото и разнася наоколо чудното ухание на хляба наш насъщни. Ето как пътуваше, деца, покойният Мурджо из околията.

Разбира се, по това време ги нямаше още тия бесни автомобили. Тогава колите се движеха бавно, солидно и тъй, че всички да ги чуват. Никой шофьор не би могъл да плющи с камшик така чудно, както покойния Шулитка, лека му пръст, нито пък да измляска на конете като него. И до никой шофьор няма да видите някой умен Мурджо, който следи движението и лае тъй, че кръвта ви се смразява. Автомобилът току профучава покрай тебе и засмърдява и докато се опомниш, хе го хе къде отишъл; не се вижда вече — толкова прахоляк е вдигнал. Е, да, когато Мурджо караше, работата беше много по-сериозна. Половин час преди да се появи, хората наостряха уши, подушваха въздуха и казваха: „Аха!“ Разбираха, че хлябът е тръгнал, и заставаха на праговете, за да му кажат: „Добрутро!“ И ето, наистина се задава дядовата каруца и се приближава към селото, Шулитка мляска с език, Мурджо джафка на капрата и изведнъж — хоп! — скача върху задницата на Жанка (то пък беше една задница — широка като маса; четири души можеха да се хранят на нея), започва да играе върху гърба на коня, тича от хамута до опашката и обратно — от опашката до хамута, и ще си разчекне муцуната от радост. „Хаф, хаф, момчета, колко славно пътувахме ние — аз и Жанка, и Ферда! Урааа!“ А момчетата кокорят очи — всеки ден докарват хляб и всеки ден все така тържествено, като че самият император пристига. Така си е то — днес вече никой не умее да пътува както по времето на Мурджо. Когато Мурджо лаеше, сякаш пищов стреляше. Баф надясно и гъските ей там се стресват и хукват, та чак в Полице на мегдана се спират и не могат да се начудят как са попаднали там! Баф наляво и гълъбите от цялото село се вдигат, описват един кръг над селото и се спускат чак към Жалтман, да не кажа отвъд пруската граница. Толкова силно лаеше Мурджо, песът му неден, и така въртеше опашка от радост, че изпоплашваше половината село — просто се чудиш как не хвръква и тя подир птиците. И имаше с какво да се гордее. Толкова силен глас нямат даже генералите, а понякога дори и депутатите.

А беше време, когато Мурджо не знаеш да лае, въпреки че вече беше голямо момче и имаше такива зъби, че като нищо разкъсваше празничните ботуши на дядо. Тук му е мястото да спомена как дядо попаднал на Мурджо или по-точно — как Мурджо попаднал на дядо. Веднъж, късно вечер, дядо се връщал от кръчмата и защото била нощ, и защото му било весело, а може би и за да прогони злите духове, вървял и си пеел. По едно време объркал нещо песента в тъмнината и трябвало да спре, за да я оправи. И докато се мъчел да намери в тъмното думите на песента, чува някакво скимтене на земята в краката си, някакво мрънкане и църкане чува. Прекръстил се и заопипвал земята да разбере какво ли ще е това. Напипал рунтаво, топло кълбенце. Побрало се в шепата му и било меко като кадифе. Едва то взел в ръката си и то престанало да мрънка, и му засмукало пръста, като да бил от мед. „Трябва да видя какво е това“, помислил дядо и го занесъл в къщи, в мелницата. Баба, сиромашката, го чакала да му каже „лека нощ“, но преди още да отвори уста, дядо, хитрецът му с хитрец, й рекъл:

— Погледни, Хеленке, кво съм ти донесъл!

Баба запалила свещта и какво да види — едно кутре, съвсем, съвсем мъничко кученце, още сляпо и сивичко като мишле!

— Гледай ти! — чудел се дядо и се маел. — Ами чие си ти, кученце?

То се знае, кученцето не му отговорило, треперело на масата, нещастното, та чак мишата му опашчица подскачала и жално, жално скимтяло; изведнъж под него се появила локвичка и се разляла широко, също като нечиста съвест.

— Карел, Карел — укорително поклатила глава баба. — Къде ти е умът на тебе, бе човек? Че нали това кутре ще умре без майка си?!

Дядо се сепнал.

— Бързо, Хеленке — рекъл, — стопли малко млекце и дай малко хлебец.

Баба приготвила всичко, дядо натопил меката срединка в млякото, увил я в единия край на носната си кърпа и направил такъв хубав биберон, че кутрето смукало, смукало, докато коремчето му се опънало като тъпан.

— Карел, Карел — поклатила пак глава баба. — Ти с всичкия си ли си? Че кой ще го топли това кутре да не му е студено?

Но дядо отбира ли ти от дума, взел кутренцето и го, занесъл право в конюшнята, а там било толкова топличко и приятно! Двата коня вече спели, но щом влязъл стопанинът, надигнали глави и обърнали към него своите ласкави, умни очи.

— Жанка, Ферда, да не му сторите нещо на кученцето! Нали? Давам ви го да го пазите.

Дядо сложил малкия Мурджо на сламата, пред тях. Жанка подушила чудното създанийце, усетила миризмата на добрите ръце на господаря си и рекла на Ферда: „От нашите е“. И с това всичко се свършило.

Раснал малкият Мурджо в конюшнята и сучел от биберона, който му направил дядо от кърпата си, докато прогледнал и започнал да лочи сам от чинийка. Било му топло като да бил при майка си и така лека-полека се превърнал в един немирен малък глупчо. Колко му е умът на едно кутре — то не знае даже къде му е задничето, че да седне като хората, ами вземе, та седне на главата си и после се чуди защо му убива. Не знае какво да прави опашката си и тъй като може да брои само до две, все бърка четирите си крака. Най-накрая се пльосва по корем от учудване и изплезва езиче, розово като листенце от шунка. Ами да, всички кутрета са такива — също като децата. Жанка и Ферда можеха да разкажат повече неща за Мурджо. Те можеха да ви кажат колко трудно е за един стар кон да внимава на всяка крачка, за да не настъпи щуравото кученце. Както знаете, копитото не е терлик и трябва да се отпуска бавно-бавничко, леко-лекичко, за да не почне нещо долу на земята да квичи жално-жално и да се оплаква. Така е то — който не е гледал деца, нищо не знае, биха ви казали Жанка и Ферда.

Мурджо бил вече истинско куче, весело и зъбато като всяко друго, но все пак нещо с него не било в ред. Никой не го бил чувал нито да лае, нито да ръмжи. Само скимтял някак си и мрънкал, но това не било лаене. Веднъж баба си рекла: „Защо ли Мурджо не лае?“ Замислила се, три дни си блъскала главата и ходила като занесена, а на четвъртия попитала дядо:

— Защо Мурджо никога не лае?

Дядо се замислил, три дни ходил насам-натам и въртял глава. На четвъртия попитал Шулитка, коларя:

— Абе, как мислиш, защо наш Мурджо не лае?

Шулитка се отнесъл сериозно към тоя въпрос, отишел в кръчмата и там мислил три дни и три нощи. На четвъртия ден му се доспало, а и главата му нещо се била разбъркала, та извикал кръчмаря да си плати сметката. Взел да вади той петачета от джоба си и да ги брои. Броил, броил, но изглежда сам дяволът се намесил в тая работа и Шулитка не могъл да ги преброи.

— И таз добра, Шулитка! — рекъл кръчмарят. — Майка ти толкоз ли не можа да те научи да броиш?

Като чул това, Шулитка зарязал сметката, плеснал се по челото и право при дядо.

— Господарю! — извикал той от вратата. — Сетих се! Мурджо не лае, защото майка му не го е научила!

— Бре — казал дядо, — как не ми дойде на ума! Мурджо не помни майка си, Ферда и Жанка не могат да го научат дали наоколо няма кьораво куче и Мурджо, разбира се, няма дори и представа какво значи лаене. Виж какво, Шулитка — рекъл той, — трябва да го научиш да лае.

Шулитка седнал в конюшнята при Мурджо и започнал да го учи да лае.

— Бау, бау — заловил се да му обяснява той, — внимавай как става тая работа. Най-напред едно рррррр тука, в гърлото, после изведнъж пускаш от устата бау-бау. Ррррррр, бау, бау, бау.

Мурджо размърдал уши — тая музика нещо му допаднала, без той самият да знае защо. И изведнъж от голяма радост изджафкал от само себе си. Лаят му бил малко особен — нещо като квичене, сякаш неволно сте скръцнали с нож по чиния, но всяко начало е трудно. То и вие не сте знаели азбуката, когато сте били малки. Жанка и Ферда слушали и не можели да разберат защо лае старият Шулитка. Най-после вдигнали рамене и от този ден нататък престанали да го уважават. Но Мурджо имал изключителен талант за лаене, учението му вървяло много добре и когато излязъл за първи път с каруцата, взел да джафка надясно и наляво, като че стрелял с пистолет. И до смъртта си Мурджо не се налаял и лаел всеки божи ден от сутрин до вечер. Това му доставяло такова удоволствие, че изучил занаята както трябва и станал голям майстор.

Да кара колата заедно с Шулитка — това не беше единственото задължение на Мурджо. Всяка вечер той обхождаше мелницата и двора, за да види дали всичко е наред. Озъбваше се на кокошките, за да не кудкудякат като женоря на пазар, после заставаше пред дядо, въртеше опашка и го гледаше с умните си очи, сякаш искаше да каже: „Хайде, Карел, върви да спиш, а аз ще остана да пазя“. Дядо го похвалваше и отиваше да си легне. През деня дядо често обикаляше села и паланки да купува жито и разни други неща — например семе за детелина, леща или мак; тогава Мурджо тичаше след него, а когато се връщаха нощем в къщи, от нищо не се страхуваше и налучкваше пътя дори когато дядо го сбъркваше.

Веднъж дядо отишъл да купува някъде семе — ако не се лъжа, в село Зличек. Купил той семето и се отбил за малко в кръчмата. Мурджо останал да чака пред вратата. Изведнъж го лъхнало нещо много хубаво — мм, такава една чудесна миризмица се носела от кухнята. Нямало как — отишъл да надникне. Там домашните на кръчмаря ядели кървавица. Седнал Мурджо и зачакал дано падне под масата някое от съблазнителните чревца. Докато чакал, пред кръчмата спряла каруцата на дядовия съсед… ето че съм забравил как го викаха; да речем — Йоудал. Йоудал намерил дядо в механата, заприказвали се, похортували си, а после се качили на каруцата — да се върнат заедно в къщи, — потеглили и дядо съвсем забравил за Мурджо, който през това време седял в кухнята с очи, вперени в кървавицата. След като хората на кръчмаря се наяли, хвърлили останките на котката, до огнището. Мурджо си облизал муцуната и чак тогава се сетил за дядо. Потърсил го, душил из цялата кръчма — няма дядо, няма дявол.

— Мурджо — казал кръчмарят, — господарят ти замина ей нататък — и посочил с ръка накъде бил тръгнал дядо.

Мурджо разбрал и тръгнал сам към къщи. Най-напред вървял по шосето, но после си рекъл: „Да не съм луд да заобикалям толкова? Ще ударя право през баира.“ Тръгнал Мурджо през баира, през гората. Стъмнило се, настанала нощ, но Мурджо от нищо не се страхувал. „От мен, мислел си той, никой нищо не може да открадне.“ Само че бил гладен като пес.

На небето изгряла кръглата месечина; по просеки и полянки дърветата се отдръпвали встрани и месецът се появявал над върхарите и било тъй красиво и тъй сребърно, че сърцето на Мурджо забило от смайване. Гората шумоляла тихичко, сякаш свирела на арфа. След това гората се сгъстявала и Мурджо отново потъвал в мастиления мрак, но изведнъж пред него заблещукала сребърна светлина и арфите засвирили по-звучно. Всеки косъм на Мурджо настръхнал. Свил се на земята и се заоглеждал като в унес. Пред него се простирала сребриста морава, а на нея танцували кучешки русалки. Това били красиви бели кучета, ама чисто бели, съвсем прозрачни и толкова лекички, че даже росата по тревата оставяли непокътната. Да, наистина, това били кучешки русалки. Мурджо веднага ги познал, защото им липсвала оная интересна миризма, по която кучетата се познават едно друго. Лежи Мурджо в мократа трева и очите му ще останат в русалките. А те танцуват, гонят се, боричкат се или се въртят в кръг около опашките си, но правят всичко така леко и са толкова ефирни, че дори тревата не се огъва под тях. Мурджо ги следял с голямо внимание — ако някоя започне да се чеше или пощи, мислел си той, значи не е русалка, а обикновено бяло куче. Но нито една от тях не се почесала и по всичко личало, че нямат и бълхи, и от всичко това станало ясно, че са истински русалки. Когато месецът се вдигнал нависоко, русалките отправили глави към него и започнали нежно и много хубаво да вият и пеят — дори оркестърът на Пражката опера не би го направил по-добре. Мурджо се просълзил от вълнение и щял да запее с тях, ако не се страхувал, че ще развали всичко.

Когато престанали да пеят, налягали около една кучешка старица с благороден вид. Изглежда, това била някаква могъща вила или магьосница, цялата сребърна и сбръчкана.

— Разправи ни нещо! — помолили я русалките.

Старата кучешка вила се замислила и рекла:

— Ще ви разправя как кучетата създали човека. Всички животни в рая живеели и умирали и пак се раждали, щастливи и доволни. Само кучетата били тъжни и колкото повече време минавало, толкова по-тъжни ставали. Попитал тогава дядо господ кучетата: „Защо сте тъжни, когато всички останали животни се радват?“

И казал най-старият пес: „Всичко друго можем да подушим, само тебе не и това много ни измъчва. О, господарю, изпълни молбата ни, сътвори ни някакво божество, което бихме могли да душим!“

Усмихнал се тогава дядо господ и рекъл: „Донесете ми няколко кости и ще ви създам божество, което ще можете да душите“.

Разтичали се кучетата и всяко от тях донесло по някоя кост — кой лъвска, кой конска, кой камилска, кой котешка — с една дума: имало кости от всички животни. Само кучешка кост нямало, защото никое куче не се докосва нито до кучешко месо, нито до кучешка кост. Образувала се цяла грамада кости и от тях господ направил човека, за да си имат кучетата божество, което могат да душат. Тъй като човекът е направен от всякакви животински кости, само не и от кучешки, той има качествата на всички животни: има силата на лъва, работливостта на камилата, лукавството на котката и великодушието на коня. Само кучешка вярност няма, само кучешка вярност няма!

— Разправи ни още нещо! — помолили я пак кучешките русалки.

— Така да бъде — съгласила се старата вила. — Преди много години кучетата имали царство на земята. Имали и голям кучешки дворец. Но хората завидели на кучетата за тяхното царство на земята и го омагьосали и затова кучешкото царство заедно с двореца потънало дълбоко под земята. Но който намери това място и започне да копае там, ще стигне до пещерата, в която се намира кучешкото съкровище.

— Какво представлява кучешкото съкровище? — попитали жадно русалките.

— Ами какво — отговорила старата вила. — Това е една зала с изключителна красота. Колоните са направени от най-хубави, неоглозгани кости. По тях има толкова месо, че приличат на гъши кълки. Освен това там има и трон от пушено месо, а към него водят стъпала от най-първокачествен шпек. Стъпалата са постлани с килим от чревца, а по тези чревца има цял пръст мазнина…

На това място Мурджо не могъл да издържи. Изскочил на полянката и се провикнал: „Джаф, джаф, къде е това съкровище? Бау, бау, къде е кучешкото съкровище?“

Но в тоя миг изчезнали безследно всички кучешки русалки заедно със старата кучешка вила. Мурджо си разтъркал очите — нямало нищо друго освен посребрената полянка. Нито една тревичка не била прекършена от танца на русалките, нито една капка роса не се била отронила на земята. Само кротката луна блестяла над полянката, а наоколо й се извишавала гората като черна крепостна стена.

Тогава Мурджо се сетил, че в къщи го чака, ако не друго, то поне попара и се затичал с всичка сила към къщи.

Но оттогава, колкото пъти му се случело да минава с дядо през гори и поляни, той си спомнял за потъналото в дън земя кучешко съкровище и започвал да рови настървено земята с четирите си крака, за да изрови дълбока дупка. Изглежда, с това Мурджо издал тайната си на съседските кучета, а те я съобщили на други, другите пък на останалите, тъй че на всички кучета по света им се случва понякога да си спомнят някъде в полето за потъналото кучешко царство. Тогава те започват да ровят ожесточено земята и душат изровеното, дано подушат в дълбините на земята уханието на пушения трон от някогашното кучешко царство.