Карел Чапек
Щастливият селянин

То, ако трябва да се каже истината, този селянин, Ира се казвал и имал къща в Маршов, не бил никак щастлив. Тъкмо обратното — той си мислел, че е най-нещастният и най-измъченият човек на света. И наистина — Ира бил беден, имал само една стара крава, една бодлива коза, едно беззъбо куче една нива и това било всичко. Иху-хаха от такъв човек не може да се очаква. На всичко отгоре имал и едно такова дяволски недоволно сърце, което преливало от мъка. Все се оплаквал, че той няма нищо, докато другите не знаят къде да си дянат парите, че се блъска като хайванин за тоя, дето духа, че най-добре ще е да зареже всичко и да тръгне, където му видят очите или да се махне от тоя свят и все такива безбожни приказки думал. Жена му, старата Ировица де, само го хокала. „Не влазяй в грях, проклетнико, викала, не богохулствувай, ами хвани мотиката или вземи сърпа, па иди да нарежеш трева за козата. Кой свестен човек ще седне като тебе да се вайка и нарежда?! Повече да не съм ти чула гласа, ревльо неден, дърдорицо, мърморко, бяс със бяс!“

Тъй го придумвала мъдрата Ировица и иначе го придумвала, но никаква полза: Ира продължавал да се оплаква и не само това, ами започнал да си мисли, че има зла и устата жена, която го тормози, та се почувствувал още по-нещастен.

Един ден, когато трябвало да прекопае картофите, започнал пак да мърмори — че тоя свят е лошо нареден, че той, Ира, се трепе като грешен дявол, докато другите си живеят доволно и честито, и тъй нататък, и все в тоя дух. Когато жена му взела да го учи на ум и разум (а нея я бивало за тая работа — както майсторски четяла конското евангелие, ставала и за владика), на Ира му причерняло пред очите, захвърлил мотиката и казал, че тръгва значи и няма вече да се върне. Рекъл и отсекъл.

Стигнал чак до село Упице и право в кръчмата на Фалта. Седнал там, сърдит и начумерен. Гледа като кръвник и пие ли пие от яд. Когато удавил яда си, домъчняло му и започнал да пие от мъка. Когато удавил и мъката, в него възникнали някакви… добри намерения и той трябвало малко да ги полее, за да не изсъхнат случайно. И тъй, ако се направи сметка, той изпил толкова, че му дошло малко много и кръчмарят му казал да иде да спи. Лесно е да се каже, но когато човек е изпил толкова много и на всичкото отгоре е нощно време, ходенето някак хич не върви. Ира опитвал всякак — през рова и по пътя, и на два крака, и на четири, и право напред, и на верев… Опитвал Ира тъй и иначе, докато се довлякъл до гробищата край село Упице. Седнал там край пътя и пак взел да нарежда.

Над гробищата изплувал месецът и залял цялата околност с тъжна и прекрасна светлина. Ира се загледал в него и викнал колкото му глас държи — че туй вече не се трае, че има лоша жена, лоша коза и целият му живот е лош, че нивата му не ще да ражда, а кравата не дава мляко, а кучето му не ще да лае, а пък картофите, да ги земята изяде, не щат да се натъркалят сами в мазето, че е беден, окаян и нещастен и че сега е жаден до немай-къде, пък кръчмарят Фалта го праща да си върви в къщи, че комшията Томеш от късмет не може да се отърве, а пък Матейка даже прасе си гои и че само той, Ира, е изоставен на произвола на съдбата.

Едва изрекъл това и в ясната нощ се чул глас от небето:

— Не се оплаквай, Ира!

Само че Ира не бил от тези, които си оставят магарето в калта.

— От къде на къде и може ли тъй, холан?! — развикал се той още по-силно. — Трепя се като луд и пак нямам пукнат грош, и сливата ми изсъхна дори, а пък кокошката ходи да снася у комшиите, и ситото ми се строши, и на жената и дай само да ми се кара… а пък виж учителя от Либнятов, това се вика големец! Ами попа от Упице — на, който и да вземеш, все е по-добре от мен. Само аз съм кутсузлията, нещастен и окаян и ми се е припило, та ми иде да зарева, пък и пътя за в къщи не мога да намеря, да опустее дано… Справедливо ли е това, а? Справедливо ли е?

— Не се оплаквай, Ира! — обадил се за втори път гласът.

— Че как няма да се оплаквам?! — възразил Ира. — От мен по-нещастен на тоя свят няма. Купя си билет от лотарията и ще загубя, фана се да играя карти — я табланет, я трупа, — и пак ще загубя; как пък веднъж не ми се случи, като вървя по пътя, да намеря я жълтица, я нещо друго? Как в едно нещо не ми потръгна?! Нямам късмет, нищо не ми върви и туйто. Де да можеше само един-единствен път да ми се сбъдне нещо, да видиш тогава как ще си държа езика зад зъбите и да пукна, ако отворя уста да се оплаквам, както сега. Голяма несправедливост е това, тъй казвам аз!

— Не влизай в грях, Ира! — прогърмял за трети път гласът. — За да разбереш колко безгранично е моето снизхождение, ще изпълня три твои желания. Пожелай си три неща, и ще ги получиш, каквито и да бъдат те.

— Тогава аз искам…! — зинал Ира веднага, но небесният глас го заглушил:

— Чакай, Ира, не бързай! Помисли хубаво да не би да поискаш нещо неразумно и недостойно за моята щедрост. Почакай поне, докато изтрезнееш, че да ти се избистри главата. А сега хайде в къщи!

Гласът замрял и Ира тръгнал за Маршов. „Право е, рекъл си той. Трябва да помисля хубаво какво да пожелая, че да не си изхабя барута напразно. Защо да не поискам например нова жена? Или двайсет крави? Пушка като оная на лесничея от Хавловице? Или златна верижка за часовник?“ Изведнъж в главата на Ира нахлуло всичко онова, за което бил мечтал някога в живота си — нож с шест джунджурийки, с ножичка и тирбушон, бяла фаянсова лула, автомобил, замъка в Ратиборжице, Сихровската фабрика, късмет в картите, грамофон, кожух, ловджийско куче или билярд, бъчонка вино, един милион пари, два коня, тиролска шапка с пискюл отстрани, депутатски мандат, цялото чешко кралство или кметската длъжност в Маршов, плюшено канапе, стенен часовник, дето бие, десет бъчви злато, бастун, украсен с резба, шадраван в двора, електрическо фенерче или целия чифлик в Наход, всеки ден свинско печено със зеле и бира или примерно пишеща машина. „Боже, боже, колко хубави неща има на тоя свят! Какво да си избера сега?!“

От всичко това на Ира главата му се замаяла. „Внимавай, Ира, повтарял си той, хубаво си отваряй очите да не сбъркаш! Трябва да се посъветвам с жената. Не е глупава тя, сигурно ще измисли нещо по̀ така. Щом аз имам право на три желания, защо да не отстъпя едното на нея? Тъй де. Може да поиска копринена рокля или шевна машина — знам ли аз? Нека и тя да намаже от тая работа!“

Така си мислел Ира и се изкачвал по баира към къщи. Била късна нощ и краката му нещо не го държали, а в главата му виното се било разбълникало. Огледал се наоколо и цялата местност, озарена от лунната светлина, му се сторила нова и непозната. Уплашил се, че е сбъркал пътя и че се е запилял някъде много далеч и възкликнал:

— Ех, де да си бях вече у дома!

Рекъл-недорекъл, ето че се намерил у дома си, в Маршов. Само по миризмата познал, че си е в къщи, иначе в антренцето било тъмно като в рог. Ира разбрал, че първото му желание отишло на вятъра. „Е, нищо, успокоил се той. Остават ми още две. Трябва вече да внимавам, че да не се изтърва и да не пожелая пак нещо такова. Сега ще легна да се наспя, пък сутринта, ако е живот и здраве, ще поискам две неща — примерно грамофон и цялото чешко кралство или, още по-добре, билярд и свинско печено. Добре, ама как да се съблека сега в тая тъмница? Остави другото, ами не мога да си намеря и постелята! Най-напред да пийна малко вода. Ех, боже, да знаех само къде е дянала старата кибрита…“

Само си го помислил и ето че усетил в ръцете си кутийка кибрит. „Брей да му се не види, стреснал се Ира. Отиде ми и второто желание. Съвсем я вапцахме. Сега ми остава само едно. Трябва веднага да си пожелая нещо като за пред хората! Да стана крал на Чехия! Е, да, ама тя тая работа не е май като другите. Горката ми жена ще се събуди утре кралица и ще пощурее от страх. Толкова слуги и мошеници разни, лакеи и министри, и военачалници — все на нея ще чакат — да не е лесна работа на толкоз хора да готвиш?! Първо трябва да я попитам дали ще иска да стане кралица. Тя пък спи като пън! Поне за малко да беше се пробудила!“

Щом рекъл това, и жена му се надигнала в леглото и се провикнала:

— Защо ме будиш, бе пияницо, гуляйджийо, бяс със бяс?!

Ира разбрал, че е изявил и третото си желание и че не може да си пожелае нищо повече. Най-напред му дошло да изругае страшно, но изведнъж забелязал колко измъчена и съсипана е горката му жена и му дожаляло, че вече няма да може да я направи кралица на Чехия, нито даже да й подари копринена рокля. Приближил се до нея, погалил посивялата й глава и рекъл:

— Няма нищо, Марженке, събудих те само да ти кажа да не ми се сърдиш. Аз, такова, вече няма да те ядосвам и няма да мърморя, ще си мълча и ще работя за двамина, и… всичко ще бъде, както ти искаш, Марженке.

— Ох, Ира — продумала тогава старата Ировица, — само дали ще изтраеш и дали няма пак да те прихванат?

— Ще изтрая! — обещал тържествено Ира. — Ще видиш, че никога вече няма да бъда лош и недоволен!

И знаете ли, Ира наистина издържал и оттогава станал щастлив селянин; а понеже почнал да си гледа работата, потръгнало му, макар и никога да не станал кмет на Маршов, макар и да не си купил ни грамофон, ни автомобил. Затова пък си купил ножче с шест различни джунджурийки и си служил с него доволно и честито до последния си ден.