Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2012 г.)

Издание:

Асен Разцветников

Жертвени клади

Лирика

 

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

Коректор: Невена Николова

 

Формат 60/90/16

Печатни коли 22

 

ISBN 954-9559-27-0

 

Издателство „Захарий Стоянов“, София, 1997

 

Предпечатна подготовка: ИК „Хеликон“

Печат ДФ „Димитър Благоев-2“ ООД

 

На корицата: детайл от картината „Хризантеми“, художник — Иван Милев.

История

  1. — Добавяне

Николаю Николкевичу Ш-ву

1

Аз чаках те. Самичък по пустата алея,

аз бродех под напева на есенни листа

и болестно потръпвах, излекичко облъхван

от ледните въздишки на вехнещи листа.

Аз чаках те, безумна — защо не дойде ти?

 

Аз чаках те. И бавно на моя ден последен

угаснаха лъчите в пурпурна мъгла,

и ранна нощ безшумно крилата си разпери,

а аз те чаках още, с набедена глава.

Аз чаках те, безумна — защо не дойде ти?

2

Зловещо вият вихри на есен нежелана,

и мярно тракат капки по тъмните стъкла,

подай горещи устни за трепетна целувка,

и нека вън докапват последните листа!

 

Ний млади сме! — На младост во сладката забрава

не сетихме как есен неждана долетя;

полъхва хлад и влага от голите баири,

а мълком ние чезнем за слънце и цветя.

 

Ти горестно се взираш през тъмния прозорец

и чезне твоя поглед в привечерна мъгла…

Ний млади сме! — Дай устни за трепетна целувка

и нека вън докапват последните листа!

3

Студена зима — бяла зима.

Завива вихърът в нощта.

И клонки — пръсти помразени,

почукват в ледени стъкла.

 

Примигва лампата сънливо,

душата чезне в самота.

И шепнат хиляди проклятия

за теб жадуващи уста.

 

Дочувам сякаш вънка жалби

и плач по свехнала мечта.

Студена зима — бяла зима,

ридае вихърът в нощта.

4

Увехват те — мечтите, с които аз накитих

челото ти, о блен на моите младини.

Увехват те — мечтите, изчезват, както дните,

умиращи безшумно зад сини планини.

 

И бавно ти пристъпваш, заплакала, смутена,

и всяка твоя стъпка от мене те дели…

Кълна се в твоите вопли, безумнице сломена,

за всичко туй едничка виновница си ти!

 

Аз жадно те полюбих, за обич гръд разтворих,

изтръгна ти от мене ненужни теб сълзи!

В гърдите ми запали ти хиляди желанья

и в своето безумье без жалост ги срази.

 

И вехне той — венеца връх твоите косици

и бавно ти изчезваш във тъмни далнини…

И вехнат те — мечтите, умират както дните —

на мойта ранна младост безрадостните дни…

5

Погаснаха зарите на моите дни броени,

и мрак е и пустиня в моите гърди.

Аз любих и разлюбих и днес съм сам-самичък

со своите безчетни неволи и беди.

 

Аз тъй съм млад и малък, дете бях вчера още,

а вече съм погребал аз своите мечти —

и няма нивга вече цветя да се разцъфнат

във ледната пустиня на моите гърди.

6

Когато звездна вечер припадне над полята,

и летний ден дочезва зад сини планини,

на моя гроб забравен под тъмните дървета

ела, сестрице моя, и тихо приседни.

 

Прохладният вечерник, от дневен сън възсепнат,

мечтателно ще гали припламнали страни,

и тихичко липите в тъмата ще ти шепнат

печалната легенда на моите скръбни дни…

7

Мое малко, свидно цвете,

сетен блян на сетни дни,

ти умираш в жад и пламък,

аз — сред ледени стени.

 

В ранно утро жадни устни

за росица ти разкри —

в ранна младост аз разтворих

за любов и плам гърди.

 

Мое малко, свидно цвете,

сетен блян на сетни дни,

ти умираш в жад и пламък,

аз сред ледени стени.

8

Нощта е бледна, замечтана,

листата шушнат си със жал;

стоя самин в студена стая —

кой би тъгата ми разбрал?

 

Навред край мен са чужди хора,

В света залитнали без свяс,

и няма никой мен да люби,

и никого не любя аз.

 

И в родний край отдавна вече

за мен е споменът узрял,

а може би и нивга някой

за мене там не е милял.

 

Гори гърдите една рана,

горчив е моя скръбен дял.

Нощта е бледна, замечтана —

кой би тъгата ми разбрал?

9

Цветята мрат — сиротните цветенца

от ледний дъх на есенната вечер…

Самин съм аз. И гледам през стъклата:

умрял е зад баири болний ден.

Безшумно мрак припада над земята —

дали ще блесне слънцето за мен?

 

Едва проблясват капки по стъклата —

сълзи са туй за бледний мъртъв ден.

И тихичко покрива мрак земята…

Дали цветя ще цъфнат пак за мен?

Цветята мрат — сиротните цветенца —

от ледний дъх на есенната вечер…

10

Недей, недей…

Отдавна веч сърцето ми е чуждо

за твоите усмивки и сълзи.

Напразно ти се мъчиш да възвърнеш

младенчески несбъднати мечти.

 

В душата ми, където ти бе слънце,

угаснаха последните зари,

и в моя храм, де беше ти царица,

отдавна веч безвластие цари.

Недей, недей…

11

Аз съм сам-самичък сред полята.

Морний ден на залез веч клони.

Нейде там синеят планините —

свиден блен от миналите дни.

 

Тихо нещо шепнат ми листата,

и умилно кимат ми цветя…

Мен са чужди техните привети,

мен са чужди родните поля…

12

Треви, изсъхнали треви

покриват твоя гроб.

                        О, майко,

не дойдох аз поклон да поднеса

на твоя прах свещен. —

Утеха дойдох аз да диря,

аз дойдох да те питам, майко

защо си ме в света оставила самин?

 

Скръб, черна скръб

душата ми потиска.

Измами ме животът, майко!

Без жалост ми окъса той мечтите —

на моята душа цъфтящите мечти.

 

И днес къде? Безцелно аз блуждая

на божий свят по ширните поля

и нямам път, и нямам капка вяра

во своите измъчени гърди.

О, майко, дай ответ: какво, какво да сторя аз,

когото ти остави тук самин?

Край