Асен Разцветников
Бележник от село Сушица — 1944

1

Дълбоко в тъмни градини

се носи песен старинна:

„Зная, че ти ме не любиш,

зная, че ще ме забравиш…“

 

Там едно сърце разказва

на мрака и на вятъра

за свойта обич и мъка —

може би то е моето,

може би то е вашето.

 

Всичко в света се повтаря.

2

Завиждам ти за мрачната ти сила,

светецо, що избоде си очите,

за да спасиш душата си безсмъртна

от гибелната хубост на света.

 

И моите очи за казън чакат.

Но аз съм техен роб — не вдигам шило.

А пия с тях блаженства, ток, отрови

и тръпна — ликувам — пея — плача —

и тъна — тъна в тъмнини и бездни,

без лъч, без пот, без изход, без надежда.

3

Видях те пак. На тая чужда гара.

И като че от ток ударен, трепнах.

И моя взор, и всяка моя клетка

изпълниха се с тебе, с тебе. С тебе.

А тръпното сърце зашепна лудо

това, което нивга моите устни

не ще извикат — с вопъл и блаженство,

през пропастта, що между нас тъмнее.

 

Разминахме се като непознати.

Ти с безразличие възви край мене

и аз стоях безгласен като храста,

край който бегло слънцето минава

и го почти не вижда — и не знае,

че в бездните на светлите му капки

едничко то ликува и сияй.