Асен Разцветников
Лудата

Много отдавна аз ходя тъй весела —

трябва да има хиляда години.

Кряскат след мен дечурлигата, бесните —

удряйте лудата баба Калина!

 

Вашите баби са луди бре, кучета,

че с месечината стават и лягат,

иска ли ви се да се поучите

малко на почит — от мойта тояга?

 

Никак не ща и да зная и слушам, че

лани обесили моите момчета,

то там абите им бяха на крушата,

те пак са живи в гората и двете.

 

Те си живеят далеч в пущинаците,

В райски градини и в мрамор-палати,

греят им али звезди на калпаците,

грей на гърдите им сърма и злато.

 

Денем обяхват те хранени кончета,

денем препускат низ огнени друми,

нощем си сабите точат на плочите,

нощем си леят отровни куршуми.

 

И неочаквано в утрин помътена

те ще пристигнат със гръм и тревога:

буна ще вдигнат по всичките пътища,

бой да се бият за праваго бога.

 

Ах, Богородице, сестро страдалчице,

бди ти над милите и ги закриляй —

мене ми божии ангели казаха,

че съм ги рожби от бога добила.

 

То ги душмани наричат разбойници,

лъжат, не вярвай. Владичице, свята,

ох, ако още за милост достойна съм,

нека да капне тук лист от върбата!

 

Чуй ми молбата, ти там от високото,

виж от небето, светице-светиньо,

плаче пред теб на колени във локвата

клетата, лудата баба Калина!