Асен Разцветников
Не, туй не е земята…

Не, туй не е земята. Туй не са гори,

ни борове със тъмни пирамиди.

Това е кораб с тежки батареи,

що плува по небесните води,

изпълнени със рифове опасни

от мъртви метеори и съзвездия.

 

И туй под мен не е планински връх,

загърнат с тъмна гуня от нощта,

а мачта, на която аз стоя

и пазя стража като млад моряк.

 

И виждам как далеко се запалват

прозорците на звездни градове

и викам през тръбата: „Ахой!

На кръгозора суша! Пригответе

крила и телескопни батареи —

да завладеем ново чудно царство!“

 

Но долу тътне само глуха врява.

 

И виждам как се вдигат из безкрая

космични тъмнини и урагани

и как комети бързо ни обхождат

с отровни газове, с огнепръскачки

и викам, викам във тревога: „Ахой!

бранете се — насреща е смъртта!“

 

Аз викам. И се вслушвам. Не. Напразно.

Не чува никой долу моя глас.

 

Шуми едничък вятърът, що иде

из топлите пещи на мрачината.