Асен Разцветников
Стоя на Черни връх…

Стоя на Черни връх. Денят догаря

като запален град зад хоризонта.

Нощта удави вече низините

и ето я — пълзи към планината

и плиска я с потопа си бездънен.

 

Стоя на върха. Сам. Като антена —

последен стълб от тоя свят удавен.

И моето сърце трепти и шъпне

и праща тръпни знаци в тишината.

 

И ако има някъде в света

едно сърце, което ме обича,

то чуло би на моята вълна:

„Ало! Тук Черни връх. Звезди. Самотност.

Заспива всичко: птици, хора, скърби.

Довиждане. До утре. Лека нощ.“