Асен Разцветников
На стража

при Йордан Йовков

Стоях при тебе в черквата на стража.

 

Като дървета, пълни със светулки,

светилниците грееха край нас.

Навънка облак бе деня забулил

и здрачът бе наченал своя час.

 

И идваха, и спираха се люде,

тъмнееше в гледците им въпрос

и всеки трепваше, в миг учуден,

за тебе, и за себе си в едно.

 

И аз стоях и питах в тишината

тогава, що ни дава дух и плът:

защо ни праща жадни на земята

и после ни убива насред път?

 

Напразно. Кой ли би ми отговорил?

Къде е той? Тук, в тая нищета?

Или пък там — във пустите простори,

в страхотния безкрай на вечността?

 

Минават. Всеки тръгва си безшумно,

като човек, загубен във леса,

що викал е напразно и безумно,

и все пак — чака отзвук в пустошта.

 

И аз мълча и чакам. И трептя.

Напразно. Сън. Лъжа. Безкрайност. Нищо.