Асен Разцветников
Слънчоглед

Ти влюбен си във слънцето и трепкаш,

и раснеш в тая безнадеждна обич.

Ти цял ден го следиш с възторжен поглед

и мислиш го в нощите, и го чакаш

на изгрев със отворени очи.

 

А то върви по своя вечен път

и гледа към прозрачната безкрайност,

и нежно се усмихва на звездите —

не знай, че красотата му те грее,

не знае, че живееш ти дори.

 

Но що от туй? Ти бликаш, ти разтваряш

под пламъка му медни цветове.

Пчелите пеят. Вятърът те люлка

като във лека сватбена кола.

И ето че тъмнее, наедрява

и свежда гугла твоя тежък плод.

 

А после идват мравки и мушици

и всякоя отива си със нещо,

пристигат шумно рошавите птички,

кълват зърната, пълни с благо мляко,

и литват си щастливи в своя път.

 

Така завършва всякоя любов,

сърце безумно, слънчоглед е мой.

И все едно, била ли е щастлива,

или злочеста, тя оставя помен —

оставя в живота трайна диря

от блясък, от копнеж и доброта.