Асен Разцветников
Това е край на тая странна повест…

Това е край на тая странна повест,

чието тъжно име бе: любов.

Извий глава. Сключи железни устни.

Иди си. Свършено е вече всичко —

ти пак си сам като дърво в полето

и над полето и по твойте клони

тежи злато и зрее есента.

 

И ето: въздухът е чист и бистър,

и паяци замрежват пустошта.

И ти стоиш и гледаш като болник,

излязъл след стодневна тежка болест

да види пак засмяното небе.

 

И ти стоиш и сетен път разбираш,

че всичко в тоя свят е само дим,

и дишаш като свеж планински въздух

едничката нетленна радост тука:

 

безмълвния, безбрежния покой.