Асен Разцветников
София — 1933

Тая вечер отново шумиш като странна земя,

пак си пълна, о София,

със тъма и засади, с ножове и кръв.

Пак боботят под тебе подземни реки и души

и жужат тайни токове и гласове

в твоя въздух, натегнал от въглен.

 

Тая вечер и аз като камък сред твоите камъни

слагам тежка глава,

сключвам знойни очи и отново заспивам

със тревожното чувство, че всичко под мен се люлее,

че съм в някакъв кораб обречен,

що се носи на път в неизвестното,

пряко гибелни бездни безкрайни.