Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2012 г.)

Издание:

Асен Разцветников

Жертвени клади

Лирика

 

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

Коректор: Невена Николова

 

Формат 60/90/16

Печатни коли 22

 

ISBN 954-9559-27-0

 

Издателство „Захарий Стоянов“, София, 1997

 

Предпечатна подготовка: ИК „Хеликон“

Печат ДФ „Димитър Благоев-2“ ООД

 

На корицата: детайл от картината „Хризантеми“, художник — Иван Милев.

История

  1. — Добавяне

1

Полетата изстиват като длани,

в които вече не струи кръвта,

и пак, разкрил безбройните си рани,

трепти лесът в нощта като душа.

 

Във свойте тънки люлки от коприна

болеят пеперудите на смърт

и в тишината минзухари сини

като уханни кандила димят.

 

Във тая пустош, дето хълмовете

са като братски гробници в степта,

ти, никому ненужен, още светиш,

ти пак си тук, забравен от смъртта.

 

И пак вървиш ти сам и носиш нежно —

като войник ранения си брат —

един потънал свят от безнадеждност,

от звукове, от сънища и жад.

2

Тук е сетния връх, дето твоята мъка извежда.

Тука свършва света, твоя свят от безумни надежди.

 

Виждаш: дим бе и туй, и това бе несмислена притча,

както всичко в света, както всичко, което обичаш

.

Тука бурите спят. Само мир и безстрастност край тебе.

Полети в пропастта, като камък от стръмния гребен,

 

потъни и заспи: тука вечното нищо витае.

Тука свършва света. Тук начеват: нощта и безкрая.

3

Уби ме твоята омраза,

виж: аз лежа сред пропастта,

лежа тук, дето ти ме смаза

с безмилостната си ръка.

 

Аз диря те в тъмите гъсти

и моля те за сетен път,

и виждам как по твойте пръсти

петна от мойта кръв горят.

 

И виждам: твойта горда сила

разкъсва сетното звено

и става късна всяка милост,

и става вече — все едно.

 

Припада нежно примирение.

Приемам всичко може би.

Но все пак: ти си тук във мене —

и ти си тоя, що уби.

 

Защото аз съм лист в гората

и слаб съм като лист, а ти —

с една въздишка в небесата

рушиш пространства и звезди.

 

Виж, аз не питам веч. Не моля.

И взор извърнал настрана,

мълвя: „Да бъде твойта воля“

и тъна в твойта тъмнина.

Край