Асен Разцветников
Балада на бездомните

1

Денят потъва и гори

над бездните на вечността

и пак от снежните гори

се спуща на шейни нощта.

Тя влиза бавно в града,

примамва птиците да спят

и палва по една звезда

за всичко живо в тоя свят.

И палва по една любов,

и свежда ледено крило,

и вей със своя дъх суров

ония, що са без легло.

И те посрещат я във смут —

тя ропот в ъглите кладе,

и в тоя ропот мре нечут

тревожният й стон: къде?

Те бродят пак от кът във кът,

и гонени от странна мъст,

не бива, господи, да спят

дори на твойта гола пръст.

2

О, град, укрий ги в бездните на мрака

и дай им твойта тръпна тишина —

тук никой друг с такава жад не чака

да дойдат сънищата на нощта.

 

Защото те са дим за тез, които

потъват в мир под мекия покров —

там светят пак трапезите им сити

и тъпо гледа ситата любов.

 

Ала за тия, що без път се лутат

и нямат ни листо на тоя свят,

за тях са сънищата: вир небутан,

за тях са: стряха от небесен град.

 

Те тънат нежно в тяхната омая,

възкръсват в първата си чистота

и стават братя с ангелите в рая,

и слизат като ангели в света.

 

И тук душата им се не насища

да гледа как земята тъне в чар,

как светят вредом бащини огнища

и хлябът ходи в здрача като цар.

3

Ти идеш пак по своя вечен път,

из който като кръв тревата свети,

нощите ти тъмнеят и растат

и все по-смели стават ветровете.

 

И пак изстиват твойте градове,

като бетонни гробници в полята,

и нуждата с тревожен рог зове

бездомните старици и децата.

 

Те никнат по стъгдите на тълпи

и в дрипите са като лес опарен,

сред който само гладните очи

Живеят като късни минзухари.

 

Те падат край оградите без звук —

гладът ги дебне в здрача със секира,

че бог езиците разбърка тук

и никой своя ближен не разбира.

 

Пусни ти своите ветрове в нощта

да минат като казън по земята,

раздрусай всички градове в света,

срини ги, есен, с трясък във тъмата,

развей ги като прах във вечността!