Асен Разцветников
Балада на прокажения

1

Отново тъна в твойта шир безкрайна

отново твойта бездна ме зове,

отново, мрак, вълнувам твойте тайни,

отново буня твойте светове.

Аз пак напуснах с трепет пещерата,

напуснах каменната самота

и тръгвам като вълк във тишината —

за къшей хляб и радост във света.

 

Но пак пред мен настръхват градовете,

угасват лампи и свещи в нощта

и майките, от ужас пак обзети,

прегръщат стръвно своите чеда.

Напразно моята десница чука

и багри яки порти и стени:

заключена е всяка милост тука

и всеки глас, и всички светлини.

 

Вървя. Изгарят устните ми свити,

но щом вглъбени шепи устремя,

затварят свойте брегове реките,

и кладенците тънат вдън земя.

Вървя. И мре край мене всеки вятър,

люти сгъстена в раните кръвта

и по-бездънна глъхне тъмнината,

 

и по-безкрайна расне пустошта.

2

Угасни, ти душа, като огън оставен в нощта,

като огън зарит край планинския, пустия път.

 

В тия тъжни места няма нивга веч пътник да мине,

няма лъч, ни звезда, само мрак и години, години,

 

само ти тук гориш свойте спомени — звездни главни, —

потъни в сребрен прах, угасни, угасни. Угасни.

 

Аз ще легна в тревата смълчан като морно дете,

от рождена ръка изоставено в страшния лес,

 

и ще слушам как бий, как ехти тъмнорунния свод,

как във бездните вий и умира планинския бог,

 

и ще тръпна така, и ще чакам да дойде в нощта

като сетня любов, като сетня надежда — сънят.

3

Утихва моя тъмен свят, където

премина бурята като стрела,

светкавиците гаснат и в небето

трептят ранени облачни крила.

 

И бягат в мрака моите надежди —

те бягат като из потънал град

и гаснат пак, и мрат като съзвездия,

които бог не иска в своя свят.

 

Дойди, о смърт, и аз узрях за тебе,

душата ми е морна от света,

душата ми те вика като лебед,

що тъне над бездънната вода.

 

Спусни ръка над пропасти и тайни —

и нека бъде край на моя път,

и нека ням да спи край мен безкрая

и тъмнините вечни да шумят.