Асен Разцветников
Остана ми спомен…

Остана ми спомен за здрач и за цъфнали клони —

ах, бял полюлей в теменужкината нощ окачен,

остана ми само трохата, която отрони,

ти, пътнице тъмна, случайно поспряла при мен.

 

И може би ти си отдавна забравила всичко —

целувката, здрача и лекия бял полюлей,

но мойта душа, като малка затворена птичка,

години от тази едничка трошица живей.

 

И ето: тръби пак горняка и зима се спуща,

а птичката, сита и топла, все пей във нощта —

все пей как ще тръгна аз сам със железни обуща

да ходя и диря, и питам за теб по света.

 

И нека да бъдеш — през девет царства във десето:

ще дойда през огън и преспи, и вятър суров…

вземи ми ръцете, вземи ми очите, сърцето

в отплата за твойта едничка трошица любов.

 

Защото не зная: без нея в студената шепа

какво щях да правя аз, друмник от вихри подет,

и как щях да срещам зората над пустите степи,

където кръстосвам сред облаци, тръне и лед.