Асен Разцветников
Като кораб…

Като кораб, натегнал от камък,

ти минаваш над бездната пак —

тая бездна, в която те мамят

и покоят, и сетният мрак.

 

И умората, спътница вечна,

като котва тежи ти сега —

де е твойта родина далечна,

кой те чака с цветя на брега?

 

Знаеш: нийде. И бродиш в безкрая.

Знаеш: никой. И мре твоя зов.

И душата ти мълком блуждае

в безнадежден възторг и любов.

 

О, разбий се безмълвно в скалите,

потъни като странна звезда,

потъни при ония, които

в тъмни пазви люлей пропастта.

 

Идат бури и гасне простора,

няма пристан за тебе в нощта,

потъни и ще найдеш отмора —

и последна родина в света.