Асен Разцветников
В трамвая

Тревожен звън! И спря трамвая с удар,

и бледни пръпнаха мъже, жени

като рояк заспали пеперуди,

изплашени от люшнати треви.

 

На релсите лежи едно момиче.

Поемат го във миг, като дете,

и блясват две очи, като иглики,

и като лес тълпата там расте.

 

И всеки бърза сам да го разпита —

тълпата жадна почва своя съд,

а то мълчи със длани на очите,

и пръстите му, кървави, трептят.

 

Но ето синия стражар дотичва,

извежда го из пръстена навън —

и тръгват си с усмивка ясна всички,

и ти, душа, потегляш като в сън.

 

И негли ти, едничка тук, разбираш,

потънала във своя мир студен,

какво пиянство туй дете увлича

към бога и смъртта във тоя ден,

 

когато в син простор градът се къпи,

когато във градините лежат

прозрачни облаци от вишнев цвят,

от слънчев дим, ухания и тръпки.