Асен Разцветников
Нареди ми тая вечер…

Нареди ми тая вечер хубаво

одърчето вънка под лозницата,

постели ми китеното губерче

и възглавницата, пъстрошитата.

 

Аз ще туря под глава си китките,

в бялата ми кърпа грижно чувани —

двата сетни спомена великденски,

дето с нея черква са черкували.

 

Нека тая нощ насън я видя пак,

но да ми е румена и весела:

на чело й блеснала зорницата,

на гърди й — виторожко месечко.

 

Да й кажа думи неиздумани,

да отмахна от сърце си болките,

да помилвам бузите й румени,

плитките й, майко, черни смокове.

 

Да целуна веждите, клепачите,

в младостта ми радостта погубили —

и дано насън простя й, майчице,

дето друго либе е залюбила.

 

Че не зная: страх ме е, от мъка и

много яд в гърдите ми, ранените —

да не скокна ида пламнат в тъмното

къщите им, майко, и купените.