Асен Разцветников
Търново

Търново с черквите, Търново с белите куполи,

с бистрата Янтра, прегърнала твоите нозе,

с къщите, пъстри кози по скалите натрупани,

с многото шипки, люляка и синьо небе!

 

Търново, клада на древните битки и буните,

свойта усмивка зарових аз в твоите гърди —

в твоите гробници гние безгрижният юноша

с чисто сърце и със ясни, засмени очи.

 

Помня аз: залеза, тежката вечер, пожарите,

дъжд от светулки над младата, будна трева,

помня грамадните звездни гроздове над Царевец

и във ръката ми — кротката, хладна ръка.

 

Кон бе сърцето ми, звъннал с юздите разлюшнати,

хладните пръсти заключиха всички врати —

там на скалата умираше ясният юноша,

капеха в здрача светулки, сълзи и звезди.

 

Търново, гроб на могъщите битки и буните,

нощем невидим аз ида под твойто небе,

ида и ровя, и търся засменият юноша

с ясни зеници и чисто безгрижно сърце!