Асен Разцветников
Родни блата

Вий, димни ковчези на моите разломени спомени,

Вий, сетни пристанища в моите разбунени дни —

аз пак се завръщам при вас, уморен от погромите,

и пак безнадеждност в душата ми тихо звъни.

 

Аз спомням как нявга съм кършил върбите ви клюмнали

и гледал съм вечер как в здрача излитат звезди,

как вашите щерки — безсмъртната треска и чумата —

с фенерчета бродят във тихите, сънни води.

 

Аз спомням пак своята майка, простряна на одъра,

и многото цвете, и тънките жълти свещи,

и чуждите хора, които я с песни загробиха,

и първата вечер, и първите страшни нощи.

 

И дните, когато кръстосвах полята ви весели

с воловете бели и с пъстра торбичка на гръб,

и в моята сбирка звучаха и нежност унесена,

и много възторзи, и много сподавена скръб.

 

О, моите кораби в морските бездни останаха

и хванат за малка дъсчица, аз плувам към вас —

хей, бледни девойки от тихите димни пристанища,

запалвайте жълтите фарове в късния час!