Асен Разцветников
Планинските пустини спят…

Планинските пустини спят навеки.

Като небесен пух снегът вали.

Загубил всеки белег и пътека,

възлизам аз през урви и скали.

 

Под мен градът остана в сняг затрупан —

могъща длан във здрача го люлей

и блясъкът му стъклата като люспи

по бронята на лют планински змей.

 

Защо напуснах топлото огнище?

Защо по здрачни сипеи вървя?

Къде сред тия снежни пепелища

ще спра и сложа сънена глава?

 

Не знам. Аз виждам стръмнини край мене,

зад мене — бездни, шемет и тъми,

снегът залива мъртвите купени,

снегът приижда, шушне и дими.

 

Ще падна тук — покрит със ледни тръни,

ще падна с кръв на устни и страни:

и като морен камък ще потъна

във снежните пустинни глъбини.