Асен Разцветников
Свела мигли от бронз…

Свела мигли от бронз, тихо шушне и плаче гората.

С мокра човка кълве по стъклата ми лекия вятър.

 

Вземам бавно в ръка твоите сини писма и зачитам.

Моят спомен трепти, той се втурва, той бие копита.

 

Но: следите зад мен са затрупани с лед и със камък.

Няма път къмто теб. Ти си мъртва за мене. Отдавна.

 

Аз не мисля за теб. Аз не чакам. Нощя не сънувам.

Само скръб е светът. И лъжа. И жестокост. И грубост.

 

Аз отпущам ръка с твоите думи и пликчета сини

и загледан навън, виждам: ято години. Години.

 

Виждам: иде нощта, идат бавно покоя и мрака.

Аз не мисля за теб. Аз не плача насън. Аз не чакам.