Асен Разцветников
Грей планината…

Грей планината и тръпне със тежки божури на пазва.

Дните прихождат. Минават. Искрят. И с усмивка залязват.

 

Спи манастирът високо над острата, цъфнала чука —

спи като пъстра гугутка в прозрачните, в нежните буки.

 

сам съм. Далеко. Далеко. Забравил, забравен от всички,

сутрин ме будят козите, звънаря и пъстрите птички.

 

Скачам: мермерните чуки червена коприна замрежва,

нежно в планинските ниши дими теменужена свежест.

 

Вечер си лягам с молитва. Сънувам и слушам унесен

как ангели пеят в небето безименна пролетна песен,

 

слушам как спи планината и дните, с божури на пазва,

идат, звънят със подкови и мятат искри, и залязват.