Асен Разцветников
Шумят лесовете…

Шумят лесовете. И бавно издига се месецът пак.

Лежа в долината, удавен дълбоко в зеления мрак.

 

Ти, сън, ти, убиецо тъмен, побързай по горския път

със звездните люлки и примки и с ножа на нощната смърт.

 

Дойди, заплети ме, люлей ме, упой ме и в тихата нощ

забивай дълбоко в гърди ми вълшебния сребърен нож.

 

И нека умра и потъна във другия, в чудния свят,

де всеки е чист като утро и с леките птици е брат.

 

И нека сънувам, че плувам по синя небесна река,

че вятърът лодката люлка и гали ме с топла ръка,

 

че в здрача от синя коприна, що нежно над мене звучи,

трептят като облаци меки две тъмни, любими очи