Асен Разцветников
Мечтател

Аз израснах див сред слънчогледите,

шибан от коприва и лъчи,

бях сираче, босо, непогледнато,

с тъмни и уплашени очи.

 

Слушах песни, дето стръвно викаха

вечна жажда, скърби и беди,

и поглъщах с огнените приказки

лами и русалки, и звезди.

 

Слоговете, блатото край селото,

канарите, буйната трева,

всичко туй за мене бе населено

с приказни и чудни същества.

 

Жабите с корони там се гуркаха,

под водите бляскаха дворци,

пирове ехтяха под печурките,

свиреха джуджета и щурци.

 

А в луната бикове се бореха,

та в нощта отхвръкваха искри

и бучаха змейове в просторите,

и шумяха тъмните гори.

 

В тоя свят на парата и жиците —

ето ме загубен без следа

с мойта дива нежност във зениците

и в душата — с късче от звезда.

 

Що да сторя сам посред бетоните,

господи, какво да сторя аз,

който бродя, оглушал от стонове,

и не чувам нийде твоя глас?