Асен Разцветников
Заспете, вий ръце…

Заспете, вий ръце ранени,

напразно бихте в лудост плочите,

угасвай, ти, сърце, червено

от ярост и копнежи огнени,

сключете се, гледци разтворени,

под ключовете на умората.

 

Там вънка вечерта се вдига,

далеч из глухи горски долове,

из мрачни каменни вериги,

из езерата и подмолите,

из тайните легла на зверовете,

из тъмните гърла на цветовете.

 

И слиза и залива пак полето

със синина и меки мракове,

и носи въздух от небето

и прах, и шум от водопадите,

и носи мирис от омайниче

и кротки мисли и желания.