Асен Разцветников
Удавници

1

Зад тъмните върби умира златен ден,

приижда вечерта на милващи вълни.

Гърмеж подир гърмеж заглъхва уморен

и звездния звънар за мирен сън звъни.

 

Закотвения шлеп пак тук ли ще седи —

покрит със воден мъх и черен лепкав клей?

О, сякаш чер ковчег над тъмните води

за сетен упокой приспивно ни люлей!

 

Със вързани ръце и тая вечер пак

ний гледаме в копнеж към светналия град.

И чакаме, дали от стихналия бряг

невидими уста не ще ни позоват…

 

А тихата река разтваря цветна длан

и приказно блестят подводни широти —

о, кой ли тая нощ ранен и изтерзан

кат падаща звезда натам ще полети?

2

Своя нежнорозов цвят

утрото разтваря

и над мокрий бряг димят

бели, бели пари.

 

Спрете, майки, своя бяг

в тая утрин плаха:

в син под воден полумрак

кротко те заспаха.

 

А русалките, отвред

с таен знак събрани,

угасиха с бистър лед

жежките им рани.

 

Наредиха ги с треви,

със свещици плахи

и ранените глави

с воден крем венчаха.

 

И покриха ги навек

и ридаха тихо —

и огромния ковчег

вдън земя зариха.

 

Спрете, майки, спрете вий

в свойта бол безкрайна:

тая светла бездна крий

безутешни тайни.

3

Ний носим венци от върба и подводни бодили,

в потънали кораби тайно се готвим дене —

а вечер издигаме копия стари и гнили

и яхваме своите призрачни бели коне.

 

И мълком по речното дъно във дълги редици

ний гоним миража на някаква светла страна.

И в нашите ледни и мътнозелени зеници

гори безнадеждния пламък на жълта луна.

 

Ний помним люлякова утрин и песни и смелост

и битка сред розови пламъци в стария Лом,

ний помним последната схватка зад някакво село

и вълчите зъби на кървав и страшен разгром.

 

И както ранените миди грижливо и нежно

лелеят съкровища в пълната с мъх дълбина,

тъй носим и ние в сърцата си своите копнежи,

смразени в кристали и бисерни бели зърна.

 

А речните риби, напуснали своите подмоли,

на хищни ята ни преследват по нашия път:

и с дива жестокост разнищват и хапят на воля

и ръфат от нашата мека, подпухнала плът.

 

И нявга през пролетна вечер, когато възлезе

над сини баири засмяна и чиста луна,

незнайни рибари ще найдат на свойта трапеза

със глъчка и радост безценните странни зърна.

 

И мигом ще звъннат в душите им нашите песни

и нашите жажди за слънце, простор, свобода —

и ярко въз техните смугли чела ще проблесне

през мрежа от бръчки червена и ясна звезда.