Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
veselin (2011)

Издание:

Георги Марков. Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България

Съставител и редактор: Димитър Паунов

Оформител: Петър Добрев

Технически редактор: Асен Младенов

Коректори: Мария Енчева, Красимира Костова

Дадена за набор: 10.IV.1991 г.

Формат: 60×100/16

Печатни коли: 20

Тираж: 20 070

Подписана за печат: май 1991 г.

Излязла от печат: юни 1991 г.

Издателска къща „Пейо К. Яворов“ — бул. „Княз Дондуков“ № 82, София

Печат — ДФ „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Подозрението от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Подозрението
Der Verdacht
„Подозрението“ (1962) (английско издание)
„Подозрението“ (1962) (английско издание)
АвторФридрих Дюренмат
Първо издание1951 г.
Швейцария
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияНародна Младеж, 1972 г.
ПреводачВенцеслав Константинов

„Подозрението“ (на немски: Der Verdacht) е роман от швейцарския писател Фридрих Дюренмат (1921 – 1990), публикуван през 1951 г. [1]

Немскоезичната швейцарска литература, която заема най-голям дял в многоезичната книжовност на тази страна, се отличава принципно от литературата на Германия и на Австрия. Тук открай време преобладава моралистичният патос, просветителската поучителност и стремежът към възпитателно въздействие върху читателя. Неслучайно голяма роля за оформянето на светогледа на редица съвременни швейцарски писатели изиграва образователният роман на Готфрид Келер „Зеленият Хайнрих“, където в белетристичната традиция на деветнайсети век повествованието се изгражда върху класическия сблъсък между надарената личност и потискащите сили на обществото. Характерно за тази литература е и развитието на пасторалния, нравоописателния и историческия роман, а също тъй разглеждането на религиозната проблематика най-често в пиетистичен дух.

В панорамата на съвременната швейцарска литература видно място е отредено на Фридрих Дюренмат. Макар че световна слава му донесоха преди всичко работите му за театъра, Дюренмат се утвърди и като майстор на психологическата проза. Сборникът с разкази „Градът“, романите „Съдията и неговият палач“, „Подозрението“, „Аварията“ и Обещанието го разкриват като социален сатирик с остър усет към гротескното и абсурдното в съвременното всекидневие. А в книгата си „Зимната война в Тибет“ Дюренмат създава мрачна „антиутопия“, в която от нравствено-хуманистични позиции разглежда последиците от една Трета световна война.

Престъплението
Ф.М. Достоевски

Белетристичните творби на Дюренмат носят всички белези на криминалния роман, но това е само тяхната външна обвивка. Усвоил от Достоевски умението да се разбулват психологическите подбуди на едно престъпление, Дюренмат се стреми преди всичко да покаже дълбоките пороци, които може да крие един привидно порядъчен и съответстващ на общоприетите норми човешки живот. Формата на криминалния роман му позволява иронично да подведе читателя по линията на остро развиващия се сюжет, за да разкрие изведнъж пред очите му бездните на душата, да го потопи в тъмните подмоли на съзнанието, откъдето извират демоничните сили на съществуването. И съвсем не са само артистична провокация думите на писателя: „Как да просъществува творецът в един свят на образованост и грамотност? Ето въпрос, който ме потиска и на който още не зная отговор. А може би най-добре ще е да пише криминални романи, да създава изкуство там, където никой не го очаква.“

Сред поредицата от романи на Фридрих Дюренмат особена стойност има „Подозрението“. Тук писателят си поставя за цел да разкрие и изобрази едно престъпление с голяма социална значимост. Той не се интересува толкова от самия криминален случай и обстоятелствата, които затрудняват разбулването му, колкото от въпроса за вината и от възможностите за наказание и възмездие. Вместо да прикрива обществените механизми, които са подпомогнали извършването на престъплението, както обикновено става в масовото криминално четиво, Дюренмат внимателно ги издирва и ги подлага на анализ.

Смъртта и Смелостта

Романът „Подозрението“ се въвежда от една почти гротескна сцена. Възрастният полицейски комисар Берлах е претърпял операция от рак и въпреки подобрението на състоянието му, знае, че му остава да живее не повече от една година. В болницата „Салем“, от която се открива изглед към старинната част на Берн, той прелиства стари броеве на американското списание „Лайф“ от края на Втората световна война. Изведнъж погледът му попада върху снимка от немския концлагер Щутхоф, където е заснето как лагерният лекар Неле прави коремна операция на затворник без наркоза. Инстинктът на болния и немощен комисар му подсказва, че вълнението на приятеля му д-р Хунгертобел при вида на снимката не е случайно. И оттук започва едно необичайно преследване на нацисткия престъпник, защото то се провежда от болничната стая без никакви изгледи за успех. В образа на комисаря Берлах Дюренмат въплъщава нравствената идея за слабата, но всепостигаща ръка на справедливостта. Грешката на комисаря обаче е, че той желае да действа сам. Тук Дюренмат влиза в спор с един по-стар свой възглед, според който смелият човек, попаднал сред безмилостен свят, може да се себедокаже единствено в самостоятелна акция. „Смел е онзи, който безстрашно върви срещу прекрасната смърт – казва още Аристотел.

Берн, старата часовникова кула

И така, от своето болнично легло комисарят Берлах установява, че изобразеният на снимката нацистки лекар-садист и собственикът на модната клиника за богаташи „Зоненщайн“ край Цюрих са едно и също лице. Разкритието, което обикновено намираме в последните страници на криминалните романи, тук е в началото на творбата. От него започва разплитането на една морална и социална загадка, а също и трудният път на възмездието. Оказва се, че модният лекар Еменбергер, който се е специализирал в областта на хормоните, се ползва в професионалните среди с прозвището „Наследника“, защото мнозина от богатите му пациенти завещават на клиниката грамадни състояния. У комисаря Берлах се заражда подозрението, че с помощта на методите, които е усвоил в концлагера Щутхоф Еменбергер принуждава болните да му оставят парите си и после ги умъртвява.

Чрез устата на героя си Дюренмат изрича присъда над всеки обществен строй, който допуска едрите мошеници да вършат своите престъпни дела, докато дребните риби ги пъхат в затвора. Берлах смята, че съществуват много престъпления, на които никои не обръща внимание, само защото се извършват с малко повече финес от едно натрапваща се в очите убийство. Държавната служба, с която той в близки дни ще се раздели, вече не предлага нищо интересно: „Всичко гъмжи от незначителни проблеми, формализъм, дребни подслушвания, а едрият дивеч, истинските зверове, които всъщност трябва да се преследват, попадат под закрилата на държавата, сякаш сме някаква зоологическа градина!“

Концлагерът „Бухенвалд“, портал с надпис „Всекиму своето“

Духът срещу Насилието

През нощта в болничната стая прониква през прозореца приятелят на комисаря Гъливер. Това е евреин с огромен ръст, облечен в стар, мръсен и парцалив кафтан. Ръцете му издават благородни форми, но целият е покрит с ужасни белези, свидетелстващи за безчовечни изтезания. Гъливер, който Дюренмат превръща в олицетворение на всички унижени и оскърбени през годините на „кафявата чума“, е бил в концлагера Щутхоф и познава отблизо лекаря-садист. Нещо повече – той сам е изпитал върху себе си неговите методи. Оказва се, че лагерният лекар е извършвал своите операции без наркоза със съгласието на жертвите си. Под името Неле той е вършил не толкова медицински, колкото психологически опити – искал е да установи границите на човешката издръжливост при физическа болка, когато подложеният на изтезания храни надеждата, че ако изтърпи всичко, ще спаси живота си: „Ах, надеждата, надеждата! Неле я имаше предостатъчно на разположение и я предлагаше на всеки, който се нуждаеше от нея, а твърде много бяха онези, на които им липсваше. Трудно е да се повярва, комисарю, но стотици хора се оставяха да бъдат оперирани от Неле без наркоза, след като треперещи и мъртвешки бледи, виждаха как върху операционната маса умира техният предшественик.“ Гъливер разкрива пред болния си приятел ужасната истина за своето оцеляване от лагера на смъртта. Защото той единствен е останал жив след една безсмислена коремна операция без наркоза и Неле го е прехвърлил в концлагера Бухенвалд. Постепенно нацисткият лекар-престъпник се превръща в символ, в олицетворение на самото световно Зло.

Пещите на крематориума в „Бухенвалд“

Дюренмат въвежда в романа си още една символична фигура – това е „човекът на духа“, представен от писателя и дребния журналист Форчиг. Образът му е повече от карикатурен: той е невзрачно, мършаво и дълговрато същество; тялото му е омотано в пардесю, джобовете на което са претъпкани с вестници; около мръсната му шия се развява зацапана копринена кърпа с лимонов цвят, а върху плешивата му глава е кацнала малка барета. Форчиг живее в постоянна вражда с околния свят, като в мизерното си вестниче със заплашителното заглавие „Стрелец“ воюва с транспортната полиция, тролейбусите, кучетата, филателистите, федералните съветници, хазартните игри. Той смята, че Швейцария го е превърнала в клоун, фантазьор, Дон Кихот, понеже го принуждава да влачи съществованието на безобиден добряк и просяк, задето се е посветил в служба на духа вместо на търговски сделки.

В негово лице Дюренмат осмива безволевите и малодушни литератори в страната си, които живеят с дребните събития на всекидневието и не забелязват чудовищата на бруталността и лукавството, обитаващи не приказките и фантазията, а реалната действителност. Комисарят Берлах казва на Форчиг: „Ето нашата задача: да се борим срещу безчовечността във всяка нейна форма и при всички обстоятелства. И най-важното е как именно се борим и доколко разумно постъпваме. Битката със Злото не бива да се превръща в игра с огъня... Борбата с глупостта и егоизма е била открай време тежка и изнурителна, свързана с нищета и унижения, но тя е свещена борба и трябва да бъде водена не с хленч, а с гордо вдигната глава.“ В тези думи Дюренмат сякаш влага собствения си възглед за мисията на литературата, за целите, стоящи пред духа в един свят, изгубил човешкия си облик.

Форчиг трябва да напише и публикува във вестника си статия, с която да предизвика укрилия се нацистки изверг, да го накара да се разконспирира и да покаже слабите си места. През това време комисарят Берлах, верен на идеята си, че мъжественият човек се справя сам със Злото, като го побеждава и наказва, се отправя в клиниката на модния лекар. Там той провежда своя „разпит“, за да потвърди или отхвърли подозрението си. Убеден е, че ще съумее чрез силата на духа си да принуди престъпника да се предаде на полицията. Но сметката му излиза погрешна – д-р Еменбергер е не само военнопрестъпник, той е извънредно интелигентен противник, който разбира всеки ход на комисаря, но не се издава с нищо. Берлах е попаднал в бърлогата на звяра и няма да излезе оттам жив. Нещо повече – той ще трябва да премине през всички мъки в този луксозен ад на богаташите, защото лекарят е решил да надвие духа му, като го подложи на операция без наркоза.

Албрехт Дюрер – „Рицарят, Смъртта и Дяволът“

Рицарят, Смъртта и Дяволът

И тук Дюренмат извиква на сцената един от най-колоритните и най-зловещи образи в романа. Асистентката на палача, доктор Едит Марлок, е извънредно красива и изискана жена, спокойна и самоуверена. Но тя дължи тези си качества на морфина, които приема в значителни дози, за да поддържа душевното си равновесие. Пред безпомощния и обречен на мъчителна смърт комисар тя разкрива необикновената си съдба. Едит Марлок също е била затворничка в концлагера Щутхоф и за да спаси живота си, е приела да стане любовница на лекаря-садист. Заедно с него е дошла след войната в Швейцария, където необезпокояваният от властите Еменбергер е можел да продължи ужасните си опити над своите пациенти. Тя развива пред Берлах цяла философия на Злото, която има само един недостатък – пренебрегва дълбоката, неизкоренима човешка потребност от любов и взаимност, от истина и справедливост.

Както може да се очаква, спасението на комисаря идва именно от тези сили, въплътени в приятеля му Гъливер. В последната минута преди екзекуцията на операционната маса Гъливер нахлува в болницата, умъртвява с могъщите си длани лекаря-палач и отнася грохналия от напрежението и болестта Берлах. Думите на Гъливер изразяват и становището на самия писател: „Днес човек вече не е в състояние самичък да се пребори със Злото, както някога рицарите са излизали сами в двубой с някой дракон.“

Романът на Фридрих Дюренмат „Подозрението“ носи характера на предупреждение. Идейния ключ към него дава една мисъл на писателя: „Светът се възправя пред мен като чудовище, като загадка на Злото, която трябва да приемем, но пред която в никакъв случай не бива да капитулираме.“ Битката между Рицаря и Дявола не е приключила. А докато тя се води, Смъртта е безсилна...

Бележки

  1. Дюренмат, Фридрих „Подозрението“. Превод от немски Венцеслав Константинов, изд. „Народна младеж“, София, 1972 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-03-05 в Wayback Machine., използван с разрешение.

Външни препратки

Всеки път, когато погледна назад или пък случайна среща ме върне към твърде пресните ми спомени от българската действителност, у мен неизбежно откликва едно много ярко чувство, идващо от дълбините на тази действителност — ПОДОЗРЕНИЕТО. Без значение какво и кого си спомням, виждам очи, които не вярват, които подозират, които се безпокоят, често пъти страхуват. Колко пъти върху лицата на всички, които познавам съм виждал въпроса: „Кой знае кой си и какво искаш?“ Въпрос, отправян към всекиго и спрямо всекиго, сякаш от всекиго може да се очаква всичко. Но дори когато изразът е липсвал, човек винаги е разбирал, че подозрението си стои — неизбежно, неотстранимо.

Мисля, че подозрението е един от най-характерните белези на съвременния български характер. То е доведено до жизнена степен далеч надвишаваща нормалното човешко подозрение и се е превърнало в неделим спътник на всичките ни мисли и чувства. Нека кажа, че подозрението също е един от най-ужасните и мъчителни елементи на нашето съвременно, българско общуване. Не познавам човек в България, дори най-благородните и най-честни личности, срещу които да не е хвърляно подозрение, че те не са това, за което се представят, че зад цялото им поведение стои нечиста цел. Разбира се, цялата тази атмосфера на взаимно и всеобщо подозрение, на предчувствие и очакване на внезапни тайни врагове, е изключителна рожба на комунистическата действителност и на невероятно низкото нравствено падение, последвало девети септември 1944 година. Въпреки твърде мъчителната и изпълнена с изпитания историческа съдба, българинът никога не е живял под страха на непрестанно подозрение. Върнете се назад и погледнете онова, което отличава вас, съвременните българи и достоверните портрети на нашите прадеди, нарисувани от Любен Каравелов, Захари Стоянов, Иван Вазов, Йордан Йовков… Може ли някой да твърди, че подозрението е господствуваща черта в характерите на дядо Либен, или на Вазовите „Чичовци“ или на кой и да е от Йовковите селяни? Подозрението, основателно или неоснователно, го няма и при българите на Талев. А ако то някъде съществува, то е в кръга на нормалните човешки реакции и твърде далече от морето на всеобща национална болест или лудост.

„В България всеки подозира всекиго.“

Подозрението завладя нашата страна върху черните крила на страха. По същество постоянното подозрение е един от изразите на постоянния страх. И тъй като страхът има своите реални основания, то и подозрението лежи върху солидна основа. За нещастие подозренията на мнозина български граждани в края на краищата са били оправдани от живота и затова никой не може да им отнеме правото на лична бдителност, правото да ви подозират. Но въпреки това, като знам колко огромен и преобладаващ е процентът на честните и свестни хора у нас, аз мисля, че тази луда степен на подозрение е неоправдана, че заради няколко истински черни петна в нашия живот ние сме придобили неоправдания навик да отричаме цялото хармонично царство на човешкото доверие. В действителност всичко това е резултат на партийната идеология и политика да се противопостави човек на човека, всеки да бъде враг на всекиго, което улеснява извънредно много работата на диктаторите.

С всички свои безогледни действия партията и нейната държавна машина успяха да създадат тази огромна по количество и качество отрова — подозрението. Колко пъти сме чували трагичния възглас:

„Не вярвам никому! Не вярвам и на себе си!“

Като приемем, че подозрението не е само липса на доверие, но и предположение за прикрита заплаха, виждаме явно, че режимът у нас не само не вярва на народа, който управлява, но и го смята за потенциален враг. Защото този режим е изградил в резултат един огромен институт, чиято задача е да подхранва, отглежда и материализира подозрението. Ужасният факт е, че обществената организация у нас се отнася към всеки член на обществото като към потенциален враг, който трябва да се следи непрестанно и чиито действия са във висша степен подозрителни. Всеки у нас може да приведе стотици доказателства за тази нестихваща подозрителност на режима, която твърде често води до измислянето на врагове, дори когато явно ги няма. Думата подозрителност се заменя в този случай с по-благополучната дума — БДИТЕЛНОСТ. Принципът на доверието между общество и индивид, върху което всяко нормално човешко обществено устройство почива, у нас е пожертвуван абсолютно стопроцентово, за да бъде заменен от принципа на подозрението. И ако обществената организация непрестанно подозира отделния гражданин, то последният съвсем логично се отнася със същото подозрение спрямо обществената организация. Оправдано или неоправдано режимът подозира българските граждани в съзнателен или несъзнателен опит да му се противопоставят и го разстроят. Оправдано или неоправдано, българският гражданин подозира режима в постоянен опит да му отнеме нещо, да го ограничи още повече и направи още по-зависим. И тъй като режимът се представлява от хора, то фактически подозрението е между хора и хора. А тъй като не е много лесно да се разбере кой е по-тясно свързан с режима, тъй като, без съмнение освен явните му представители съществуват огромен брой тайни представители, подозрението върви във всички посоки.

Не по-слабо е подозрението вътре, в представителите на самия режим, които са в непрестанна борба за надмощие, при която те се опитват да увлекат колкото могат повече привърженици. Така че веднъж създадено от болната структура на диктатурата, подозрението непрекъснато се подхранва от непрестанната борба за власт, от непрестанното възникване на всевъзможни врагове и на взаимна ненавист.

Не познавам нито един представител на властта, който някога да не е изразил подозрението, че някой друг се опитва да му вземе мястото. Всъщност това е постоянното състояние на управляващите у нас. Очакването всеки момент отнякъде, изневиделица да дойде ритникът, който да ги изхвърли от заеманото място. И тъй като животът пребогато потвърждава през цялото време тези подозрения (нека не се впускаме във всеизвестни примери), човек едва ли би могъл да ги вини, че те прекарват 90 на сто от времето и живота си, за да подозират и гадаят откъде ще дойде ударът. Но което е още по-трагично — у нас се ДЕЙСТВУВА ПО ПОДОЗРЕНИЕ, което означава, че се действува по ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ, по ЧУВСТВО ЗА ОПАСНОСТ, което много пъти е заблуждаващо и невярно. Сигурен съм, че съотношението на хората, пострадали от неоснователни подозрения, спрямо тия пострадали от оправдани подозрения — е огромно.

Това е просто следствие от параноичния характер на идеология и режим. Познавам не един и двама способни хора, изхвърлени завинаги от служебното им поприще въз основа на подозрения, които никога не са били оправдани, нито ще бъдат оправдани. Но познавам също хора, които направиха фантастични кариери с умението си да бдят, т.е. да плашат силните си господари с купища подозрения и така да бъдат сладко-горчивата необходимост на всяка власт. Може би, за да се реализира властта на всекиго, има нужда от подозрения. И те й се доставят.

Но това, което ме засяга не са извратените отношения между едно диктаторче у нас и друго кандидат-диктаторче, а отношенията между обикновените българи, които са отровени във висша степен от параноичната действителност. Нямам никакво намерение да оспорвам законното чувство за самосъхранение, което страхът е развил у всеки наш гражданин, и което повелява всеки да внимава. Въпросът е за прекаляването, за твърде волното участие на фантазията при адресирането на нашето подозрение. Защото, нека отбележа, твърде лошо е ако заради един или двама безчестни граждани ние не само сметнем, че такива са всичките ни приятели, но отгоре на всичко намерим за оправдано собственото си безчестие. И това е, от което най-много ме е страх — че недостойното поведение на някого си става извинителна бележка за нашите собствени грехове.

Най-популярното обвинение, което обикновените български граждани отправят неказано един към друг е, че са свързани по таен начин с Държавна сигурност. Като прелистим списъка на хората, които познавам, мога да кажа, че няма нито един, за който отнякъде да не ми е казано: „Внимавай, не се знае кому точно служи!“ Предполагам, че на огромен брой хора същото е казано за мен и за приятелите ми. Имаше време у нас (предполагам, че сега е същото), когато повечето от разговорите ни се занимаваха с това да се говори кой е „кука“ и кой не е. Знам не един и два случая, когато нищо неподозиращи и напълно невинни хора бяха надарявани от нашите въображения с майорски, полковнишки и дори генералски пагони от Министерството на вътрешните работи. Ако някой постигнеше някакъв успех, макар и в съвсем неутрално поле, ние веднага решавахме, че Държавна сигурност е зад гърба му, ако някой тръгваше за чужбина, ако някой си купеше по-особена кола, ако някой просто вечеряше с важна личност — той биваше обявяван за човек на Държавна сигурност. Ако някой беше по-смел и критикуваше (което ние не смеехме) обяснението беше пак същото. Ако някой имаше хубава любовница, или пък беше добре информиран, ако му повишеха заплатата, или му отпечатеха стихосбирка, или пък излезеше положителна статия за него, нашето подозрение бликаше отново и отново. Ако човек беше чудак, носеше предизвикателно брада или разказваше милиционерски вицове — пак му лепвахме етикета. Един мой познат случайно попадна в плувен басейн с министъра на вътрешните работи — половин София на другия ден го произведе генерал от съответното ведомство. Всичко това, което другите имат или получават, а ние нямаме, но го искаме, се обяснява най-лесно по този начин. Човекът е такъв и такъв. Не искам да кажа, че няма такива граждани. Идеята ми е, че всичко е ужасно преувеличено. Един режисьор отказа опасна постановка. Веднага го обвинихме, че е таен човек. Друг режисьор храбро я прие. Пак го обвинихме, защото другояче не можехме да си обясним храбростта му. Това ни е станало дълбоко вкоренен навик и най-лесно оправдание, за да извиняваме в края на краищата себе си. Някога, в производството, един познат началник измисли цяла мрежа от врагове просто, за да оправдае некадърността си. Близък режисьор отдаде провала на своята постановка изключително на внедрени отвън врагове, когато беше ясно като бял ден, че концепцията му за пиесата бе погрешна.

Но нека подчертая, че не смятам, че вината за това тотално взаимно подозрение е равномерно разпределена. Като оставим настрана реалните източници за подозрение, защото наистина съществуват много тайни хора с тайни задачи, то преувеличението се подхранва според мен главно от два източника — отхвърлените неудачници, и самите тайни граждани. Казах, че е изключително удобно човек да оправдава успеха на другите и собствения си неуспех като приписва на хората нечестни методи. Колко горчиво озлобени граждани вървят и наляво и надясно прошепват за своя преуспяващ противник „ами той си е специален човек!“. И от друга страна, ако някой започне да се изявява като личност в какво да е поле, ако той внезапно стане притегателен център на вниманието на другите, ако жъне категорични и независими успехи, тогава, за да съсекат с един удар популярността му и отдалечат хората от него, самите органи на сигурността подхвърлят, че той е „техен човек“. И често пъти, това е достатъчно, за да отдалечи приятели и почитатели.

Защото ПОДОЗРЕНИЕТО това е прекъсването на нормалното общуване между хората, прекъсването на ДЕЙСТВИТЕЛНИТЕ КОНТАКТИ между човек и човек. Подозрението предизвиква веднага неискреност, притворство, външна учтивост, демагогия, лицемерие. Подозрението праща по дяволите откритите честни погледи, откритите честни думи, желанието на човек да покаже себе си, да бъде това, което е. Вместо прям, силен и вълнуващ разговор идват мълчание и дежурни фрази. Подозрението е най-силното оръжие на алиенацията в комунистическото общество. То е главният фактор на отчуждението, на неразбирането. Колко пъти с болка съм установявал, че човекът отсреща не ми вярва, защото смята, че зад всичко, което му казвам, стои нещо друго. Колко пъти аз съм бил измъчван от подозрения, че внезапната, привидно искрена емоционална експлозия на някого, не е поредно представление. Колко пъти, сграбчван от подобна параноя, съм се задушавал в желанието си да се „изприкажа“ пред някого, а подозрението ме е възпирало.

Но кой печели от тази оргия на всеобщо подозрение у нас? Този, който е заинтересован хората да нямат истински контакти, да нямат истински разговори, да не знаят и да не се познават един друг, да се боят един от друг и никога да не застанат в една редица. Затова подозрението се поощрява. Бедата е, че хората, които го разпространяват, започват да си вярват. Има нещо трагично във факта, че колкото повече един гражданин вярва, че е подозиран, толкова повече му се струва, че той е нещо, че заема важно място в света и живота. Познавам хора, които биха умрели, ако им се докаже, че никой не ги подозира за нищо. В замяна на това, колкото по-високо човек се изкачва в обществената йерархия, толкова по-силно параноята расте. И тогава сякаш самовнушението, измислицата стават реалност, защото гражданинът на голямата власт най-често действува по подозрение и в създадения хаос от лъжа и истина никой не може да разбере кое какво е.

Подозрението е една от нашите най-мъчителни болести, защото, когато човек внезапно се намери в чужбина, всред съвсем друг свят, където напълно отсъствува натискът на всекидневното подозрение, струва му се, че е загубил мястото си в живота. Боя се, че ние толкова свикнахме да подозираме, че много трудно ще отвикнем.

Край