Георги Марков
Освобождението и свободата

Моят съученик Петко беше странно момче. Той имаше неприятния навик да задава въпроси, на които учителите не можеха да отговарят или пък не искаха да отговорят. Това беше в първата година след Девети септември, когато ние току-що бяхме освободени от нашите традиционни братя — освободители, и нашият учител по математика Раденков (който по-късно стана директор, след това началник на средното образование в страната и след това нещо още по-голямо), тържествено каза нещо, което би трябвало да бъде отбелязано от летописците.

„Нашата свобода, момчета, не е КАКВА ДА Е свобода! Тя е свобода с мустаци! И името на тази свобода е Сталин!“

Това беше първият път, когато на нас ни беше казано, че между свободата, окосмяването и бръсненето има нещо общо. Десет години по-късно почти всички щяхме да бъдем наясно по този въпрос, особено когато някои щяха да чуят учтивия израз на дежурния милиционерски офицер:

„Иди се обръсни, че те пускаме на свобода!“

Но в онази особена година тия работи ние не ги знаехме и затова неизбежният Петко най-сериозно запита:

„Господин Раденков, бихте ли ни обяснили каква е разликата между свобода с мустаци, и свобода без мустаци?“

„Разликата е огромна! — отвърна с удоволствие нашият учител. — Свободата без мустаци е абстрактно понятие, което всеки човек може да разбира както си иска. Докато свободата с мустаци е ясно дефинирана от обществените условия и е толкова конкретна, че всеки има най-ясна представа за нея!“

„Смятате ли, че ние скоро ще придобием тази конкретна представа?“ — попита с известно нетърпение Петко.

„Никак не се съмнявам в това!“, отвърна математикът-марксист-ленинец-сталинец, готов да отговори на повече въпроси.

„Доколкото аз схващам тази конкретност на свободата с мустаци — продължи Петко, — а аз ви моля да ме поправите, ако греша, тя се съдържа в правото на избор да имате или да нямате мустаци, като зачитате това право и у другите!“

„Ооо, не! — възкликна нашият учител. — Тя се състои в правото на обществото, според неговите интереси да реши дали да имате или да нямате мустаци!“

„Разбрах най-после! — на свой ред възкликна Петко. — Ние сме освободени от свободата да решаваме да имаме или да нямаме мустаци! Трябва да ви кажа, господин Раденков, че това е много голямо облекчение за нас, защото ние тук, макар че все още не се бръснем, се измъчваме ужасно много с тази дилема — да имаме или да нямаме мустаци. Но след като обществото поеме тази грижа, ние сме, така да се каже, свободни от свободата си да решаваме сами този въпрос! Ето, че за първи път разбирам, че човек МОЖЕ да бъде освободен от свободата си!“

„Точно така! — потвърди нашият учител и добави: — Свободата с мустаци е най-висшата форма на свободата, тъй като освобождава човек от задължението да се чуди какво да прави със свободата си!“

Трябва да си призная, че този диалог, воден в изгрева на нашето ново освобождаване, ме остави с мъчителното чувство, че не съм разбрал нищо. Но с всяка следваща година сякаш нещата се изясняваха все повече и повече, като че мустаците на свободата ставаха все по-дълги и все по-засукани. Но особено просветление настъпи у мен, когато прочетох известната мисъл на Андре Жид:

„Да знаеш как да се освободиш е нищо. Мъчното е да знаеш какво да правиш със свободата си!“

Значи нашият учител беше абсолютно прав — ние бяхме освободени от такава мъка като свободата, просто защото не знаехме какво да направим с нея. Една от най-честите фрази, които слушахме през последвалия четвърт най-свободен век в българската история, беше — че не бива да злоупотребяваме със свободата си.

Веднъж на голямо събрание в квартала, един партиен оратор със забележително дълги и заострени мустаци каза нещо, което направи дълбоко впечатление:

„Русия, другари, ни освободи веднъж! Но ние злоупотребихме с подарената ни свобода и стана нужда Съветският съюз да ни освобождава още веднъж, т.е. отново да ни подарява свободата. Сега, искам да ви предупредя, че ако пак злоупотребим със свободата си, не се надявайте на никаква помощ и на никакви нови подаръци! Казвам ви го и запомнете — Съветският съюз няма да дойде да ни освобождава трети път! Че хората няма да се занимават само с това — всеки век да ни освобождават! Кажете ми, колко пъти ние отидохме да ги освободим тях? Нито веднъж! Тогава откъде-накъде те са длъжни да ни освобождават? Така че, другари, не злоупотребявайте със свободата си! Няма да има трето освобождение!“

Да си кажа откровено аз бях силно опечален от такава трагична възможност — че Съветският съюз няма да ни освободи трети път. И изведнъж ме обзе такъв гняв спрямо тия неблагодарни българи, които бяха злоупотребили с първия подарък. Казах си, какво чудовище трябва да е бил Стефан Стамболов, за да изрази такава непризнателност към освободителите? Как е посмял този невъзпитан българин да не коленичи пред генерал Каулбарс, който дошъл в България да провери точно какво правим със свободата си. Ами как посмя Радославов само 38 години след Освобождението да прати българската армия да се бие срещу освободителите? Ако това не е злоупотреба със свободата, ако това не е неблагодарност, здраве му кажи! Но в края на краищата грешката си остава на Александър Втори. Ами че защо изобщо ни е освобождавал? Защо ни е дал абстрактна свобода, а не конкретна, например свобода с мустаци! Което ще рече, че стамболовци никога не биха дошли на власт. Много наивен човек трябва да е бил Александър Втори, като не е потърсил някои истински руснаци от български произход, които да поемат здраво управлението на България, да разтурят партиите и да обесят незабавно Стамболов и всички като него. Когато руската армия е преминала Дунава при Свищов, толкова ли не е забелязала, че остров Белене си е бил все там?…

Наистина представете си, че руският император беше сложил начело на България един абсолютно верен и предан на Русия управник, ние никога нямаше да злоупотребим със свободата и нямаше изобщо да стане нужда Съветският съюз за втори път да ни я подарява. Колкото и да е голям складът на свободата в Съветския съюз, той ще се поопразни. Ами помислете си само на колко много народи той подари свободата: поляци, чехи, словаци, унгарци, германци, румънци, латвийци, литовци, естонци, монголци, корейци и т.н. Че Съветският съюз да не е някаква безстопанствена мандра на свободата!

И, вътрешно в себе си, аз най-искрено обещах да не злоупотребявам със скъпоценния подарък.

„Ако всеки един българин — казах си аз, — се проникне от такова съзнание, ние ще спестим на Съветския съюз мъката да ни освобождава още веднъж!“

Особено успокоително беше за мен сравнението между Царя-император и Вожда — генералисимус. Можеше със сигурност да се каже, че нашият любим Вожд, баща и учител не повтори грешките на Негово Величество и в резултат на това ние получихме не каква де е свобода, а такава с мустаци. А досега все още няма пример на злоупотреба с мустаката свобода. Нали унгарците и чехите опитаха. И какво излезе? Няма начин да злоупотребиш! И след като не можеш да злоупотребиш със свободата си, единственото което ти остава, е да й се наслаждаваш.

Именно в такова състояние на пълна наслада аз срещнах моя някогашен съученик Петко с неговите странни въпроси. Случайно или не, срещнах го в гробищата при Орландовци. Беше някакъв безкрайно щастлив ден с безспирен дъжд и безнадеждно повтарящи се вопли от няколко едновременни погребения. Но Петко не участвуваше в ничие погребение, а се луташе някак объркан сред гората от паметници.

„Здрасти, Петко, как си?“ — изпречих се срещу него.

Той просия:

„Никога не съм бил по-щастлив! — отвърна той в твърде неполемичен тон. — Толкова съм щастлив, че реших да си потърся гроб!“

Учтиво казано, аз намерих отговора му за безцветна шега. Но той не ме остави в недоумение, а ме хвана за ръка и, като ме поведе през гробищата, започна:

„Слушай, Жан-Жак Русо — да яде кифли! Когато е лежал в лодката и е гледал само небето и си казал, че е най-свободният човек на земята, той се е самозаблуждавал. Не е имал предвид вятъра. Той не е бил толкова свободен, след като вятърът е могъл да тласне лодката, в която посока си иска, и която посока не непременно би съвпаднала с желанието на Жан-Жак! Затова аз, който имам абсолютно всички основания да се смятам за най-свободния човек на земята, искам да кристализирам това чувство като легна в гроб. Няма вятър и човек може да се отдаде на свободната си воля!“

„Какво ми говориш?“ — запитах аз, защото нищо не разбрах от идеята най-свободният човек в България да легне в гроб. Този път се усъмних в разума на Петко и даже го заподозрях в долен опит да злоупотреби със свободата си…

„Ние не сме се виждали почти четири петилетки! — продължи той с по-спокоен, обяснителен тон. — Знаеш още от училище, че моята мечта беше да се осъществя като абсолютно свободен човек. И сега трябва да ти кажа, чувствувам вътре в мен, че съм много близо до това осъществяване. Помниш какви дивотии и глупости бяха натрупали у нас преди Девети септември. Знаеш ли какви усилия ми струваше да очистя всички тия боклуци, за да се почувствувам наистина свободен човек? Трябва да ти призная, че това беше болезнен процес, понякога твърде грозен и неприятен, но аз упорствувах, знаеш какъв инат съм. Да се освободиш от мъката да си свободен — за мен това е революционното, уникалното постижение, с което човек би могъл да се гордее. Не е никак лесно, но нашето общество, партията, идеологията — всички ми помагаха през всеки ден. Когато искаш да се освободиш истински, първото което трябва да направиш е да смачкаш, убиеш без остатък правото ти на избор, защото Сартр е прав, свободата наистина започва от правото на избор. Помисли дълбоко и ще видиш какви тежки проблеми повдига всеки избор, до каква страшна вътрешна драма можеш да стигнеш, ако трябва да избираш между две неща. А какво да кажем, ако трябва да избираш между двеста и две? Това е по-черно робство и от турското. Затова братко, аз си наложих да не избирам никога нищо. Предоставих това задължение на обществото, на партията. И знаеш ли, те са толкова щастливи, че могат да избират вместо тебе, от твое име. А пък аз съм щастлив, че те ме освобождават от това задължение. Аз успях да се усъвършенствувам дори там, че не избрах жена си, а те ми я избраха. И нещо повече, струва ми се, че те избраха и децата ми! И трябва да знаеш колко свободен се чувствувах, че други избираха за мен. Втората ми стъпка към свободата беше още по-голяма, аз успях да се откажа от всякакви претенции да бъда себе си. В редакцията аз съм известен с прозвището:

«Както каже бай Георги!»

Хората се присмиват зад гърба ми, защото са глупави, защото не виждат каква огромна свобода е да не мислиш върху това, което правиш. Друг да мисли! Ти просто правиш това, което ти се каже, без въобще да се замисляш. Най-робският въпрос от всички въпроси е «Защо?». Ако цениш свободата си, прехвърли този въпрос на някой друг. Но някой ще ти възрази, че си се превърнал в инструмент, в оръдие на другите. Но помисли! Точно като инструмент на другите, ти ги надвишаващ със свободата си, защото те имат адското задължение да се чудят какво да правят с тебе!… Ти просто казваш «Партийо, води ме!» И тя те води. Тя отговаря! И това е много важен аспект на нашата свобода, че друг отговаря! И ако стане нещо, винаги можеш да кажеш партията отговаря! Може да ме наричат мекотело. Но аз съм свободно мекотело, а не обременен камък. После, когато разни глупаци у нас започваха да говорят дивотии и да искат свобода на движение, на слово, на организиране и т.н., аз съм първият който написа писмо, с което заявих, че има достатъчно свободно пространство за движение и у нас, че един вестник е абсолютно достатъчен, защото казва всичко, което трябва да се каже, че една обществена организация ни дава далече по-голяма свобода от повече организации… Виждаш ли, вътрешно аз достигнах такава свобода, че за разлика от Жан-Жак твърде често чувствувам, че аз не съм аз, а аз съм това, което всеки би желал да види в мене или както се казва, аз съм се разтворил в обществото…, аз съм всички! Разбираш ли, това е квинтесенцията на свободата, това е мустаката свобода! И единственото, което ми трябва е един гроб, без вятър!“

В този момент, както минавахме край широк паметник, двама скрити яки санитари внезапно се хвърлиха върху Петко, завчас наденаха върху него усмирителна риза и за мой ужас го поведоха към линейката, която чакаше на пътя.

„Аз съм щастлив — викаше той, — защото друг ме води!“

Умря в болницата. Като най-свободния човек. Но, изглежда, свободата му беше изневерила веднъж, защото бе написал до жена си много нормално писмо, което завършваше със следните думи:

„Безкрайно уважавам турците, защото са единствените чужденци, окупирали България, които никога не са претендирали, че са ни освободили.“