Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
veselin (2011)

Издание:

Георги Марков. Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България

Съставител и редактор: Димитър Паунов

Оформител: Петър Добрев

Технически редактор: Асен Младенов

Коректори: Мария Енчева, Красимира Костова

Дадена за набор: 10.IV.1991 г.

Формат: 60×100/16

Печатни коли: 20

Тираж: 20 070

Подписана за печат: май 1991 г.

Излязла от печат: юни 1991 г.

Издателска къща „Пейо К. Яворов“ — бул. „Княз Дондуков“ № 82, София

Печат — ДФ „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

Без съмнение краят на Втората световна война донесе най-голямата промяна в цялата нова история на България. Промяна от такъв необикновен вид, която запази формално съществуването на българска държава, но фактически ликвидира смисъла на това съществуване — нейната независимост. На картата има държава, наречена България, със свой език, със свой национален химн, със свои дипломатически представители в чужбина, т.е. формата е налице. Но тази държава няма независима външна и вътрешна политика, независима икономика, независима армия, независим печат и литература, т.е. съдържанието го няма. Може със значително основание да се каже, че животът на отделния български гражданин зависи от СССР днес повече, отколкото зависеше от Отоманската империя преди 100 години.

В пряко съответствие с тази промяна, на българската литература бе отнето правото да бъде субективен отразител на действителността, да бъде свободен в своите творчески търсения дух, да бъде себе си. По желязна логика, псевдодържавата изисква псевдолитература. Затова тя се опита да сведе творчеството до евтина рекламна дейност, наречена социалистически реализъм. На всички писатели беше дадена една и съща рецепта и това доведе до едни и същи литературни произведения, където само имената, словоредът и авторите са различни. Съвсем искрено искам да кажа, че не съм в състояние да направя каква да е съществена разлика между творчеството на Богомил Райнов, Павел Вежинов, Андрей Гуляшки, Драгомир Асенов и други изтъкнати партийни автори, тъй като всеки един от тях спокойно би могъл да бъде авторът на произведенията на другите. Като хора изброените писатели са много различни, а като писатели — много подобни. Две са основните неща, характеризиращи казионната литература в днешна България. Първо, липсата на творческа индивидуалност. И второ, липсата на връзка с действителността.

След всичко казано дотук става ясно, че от 33 години насам България и Българското не са вече свободна територия за творческо търсене, партийно-пропагандна даденост. Или, с други думи, българинът е това, което Партията (респективно СССР) каже, че е. Разбира се — за онези писатели, които следват партийната линия.

Прилагането на идеологически формулировки, произтичащи главно от т.нар. закон за класовата борба, плюс съществуващите съветски схеми, доведе до почти абсурдното разделяне на българския образ на два категорично противопоставени образи — положителния герой и врага. Впоследствие пък бе наложена теорията за безконфликтността, чрез която бе унищожена и последната жизненост във вече осакатения положителен герой.

Но нека разгледаме нещата последователно. Българските граждани, независимо дали те бяха партийци, безпартийни или врагове на партията, за първи път в живота си попаднаха всред напълно нови обстоятелства. Те трябваше или да се нагодят към тях, или да се борят с тях. Режимът наложи със сила на българския селянин да се откаже от земята си в полза на обществото. А това беше същата земя, за която героите на Вазов, на Елин Пелин и на Йовков бяха готови да умрат, но никому да не я дадат. Насилственото ликвидиране на дребнособственическата селска традиция, на дълбоко вкоренения инстинкт към „своето“, беше силно посегателство срещу една от главните черти на класическия български образ. От литературна гледна точка, това би трябвало да бъде централната драма на съвременния български селянин. Тя предложи изключително богати възможности за изследване и художествено пресъздаване на националния характер. И точно тук ние имаме най-ясните доказателства за творческата неспособност на писателите т.нар. социалистически реалисти. Произведенията на Ст. Ц. Даскалов „Път“, „Мелницата Липовански“ и други, произведенията на Андрей Гуляшки „МТС“ и „Ведрово“, пиесата „Вуйчо Владика“ на Георги Караславов и други от този род са образец на повърхностно и най-схематично отношение към голям драматичен материал. Сравнете селяните на Даскалов, тяхната душевна опустошеност, тяхната умствена тъпота, техния изкуствен фанатизъм, липсата на чувство за хумор, отсъствието на каква да е любов — с голямото вътрешно богатство на героите на Елин Пелин и Йордан Йовков, и вие ще видите уродливата комерческа схема. Малко по-сполучлив опит за изобразяване на същата българска драма направи Ивайло Петров в „МЪРТВО ВЪЛНЕНИЕ“. Но дори безспорният талант на автора не можа да превъзмогне ограниченията, наложени му от метода. Едва значително по-късно тази епохална война между дълбоко вкорененото чувство за „своето“, и вносната партийна формула за любов към общественото, т.е. „чуждото“, намери силен и достоен художествен еквивалент в „ПОСЛЕДНО ЛЯТО“ на Йордан Радичков. Макар че проблемът е поставен при други обстоятелства, Радичков създаде един от най-внушителните български народни образи през последните 30 години. Неговият Иван Ефрейторов, с колосалната му съпротива срещу враждебния околен свят, със силната му любов към онова, което той вярва, че му принадлежи, със здравата земна логика на неговото мислене, събира в себе си най-ярко изявените традиционни черти.

В своята вътрешна отчужденост и неразбиране на българина, писателите социалистически реалисти се обявиха против образа, създаден в миналото и с особена стръв се опитаха да очернят близкото минало. Прочетете автобиографичните творби на Богомил Райнов „Този странен занаят“ и „Третият път“, и повестта на Павел Вежинов „Бариерата“, за да почувствувате неприкритата авторска ненавист към някогашна България, представена сега за държава на проститутки, бакали, слугини и стражари. Изглежда, паметта на въпросните писатели е много къса, защото дори Ефрем Каранфилов би казал, че проститутщината, слугинството, бакалщината и полицейщината никога не са били типично български черти. От другата страна на същата фалшификация е образът на комуниста борец, идеализиран до същата абсурдна степен.

Поради всичко това, когато търсим разкриването на образа на българина, ние трябва да пренебрегнем всички тия произведения, които робуват било на идеологически клишета, било на странни предрасъдъци, било на творческа импотентност. Забележете, че всички сполучливи произведения, разкриващи в нова светлина образа на българина, са далеч от казионщината. И са толкова по-добри, колкото са по-далеч.

Успехът на романа „Тютюн“ на Димитър Димов се дължеше преди всичко (ако ли не и единствено) на правдивото разкриване на два нови за българската литература образа. Борис Морев и Ирина. Въпреки схематичния край, въпреки данъка, платен на казионщината, Борис Морев с всичко положително и отрицателно у него е внушителна българска фигура, която завладя въображението на читателите. Мнозина от тях възприеха дори отблъскващи черти от характера му като положителни, само защото бяха толкова достоверни. Ирина също беше едно средно интересно развитие на българка.

Отказвайки да прави компромиси с действителността, Димитър Талев пренесе своето внимание в Македония в началото на века, и нарисува едни от най-чудесните български портрети. Трилогията „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“ преутвърждава по най-художествен начин класическите черти на българина. Ние сме пак в извънкласова територия, пак близо до бойчоогняновското начало, но в чувствително по-сложен и по-богат план. Талев създаде чудния образ на Ния, която е българка от главата до петите.

Интересни въпроси повдига един от най-странните образи в цялата българска литература, този на Иван Кондарев. Преди много години, когато Емилиян не беше приятел на Тодор Живков и работеше като обикновен редактор, официалните критици посрещнаха романа с насмешка. В интервю, напечатано в списание „Септември“, аз единствен защитих образа на Иван Кондарев като значително и интересно явление. Но време се мина, Емилиян бе наложен: по партийна линия като най-големия жив класик на българската литература, и Иван Кондарев обявен за образ на комунист, претърпял сложно развитие. А пък аз пак ще кажа, че Иван Кондарев е сполучлив само дотолкова, доколкото стои на българска земя, доколкото българското у него съществува. Там където идва комунистическото, образът отива по дяволите и се превръща в схема.

Аз съм съвсем далече от мисълта да отрека комунистическото развитие на съвременния българин. Но тъкмо това развитие, по понятни причини, е най-фалшивата, най-повърхностната, най-неубедителната част от съвременното портретуване на българина. Отличен пример за успех и провал, според мен, ни представя Йордан Радичков. Както в „Последно лято“ той създаде внушителния български портрет на Иван Ефрейторов, така евтиният компромис и авторската хитрещина не можаха да помогнат на комуниста Иван Мравов от „Всички и никой“ да бъде нещо повече от схема. Ако в душата на Иван Ефрейторов живеят и ангели и дяволи, и бушуват живи човешки сили, Иван Мравов е книжна представа, за съжаление, угоднически поднесена. Не мога да повярвам, че твърде проницателният, мислещ автор Радичков, не е могъл да отиде по-навътре от вестникарските щампи за положителен герой. И затова аз не съм изненадан, че критикът Георги Пенчев, анализирайки „Всички и никой“, намира известно подобие между Радичков и Драгомир Асенов.

Мислейки за образа на българина в съвременна България, не мога да отмина приноса на Георги Мишев. В някои от неговите разкази като „Златотърсачи“, „Рак“, в „Матриархат“ и в по-новите му творби ние виждаме добросъвестни опити за улавяне на съществени черти, за разкриване на българина в светлината на новия живот около него. Струва ми се, че Георги Мишев отново ни връща към оптимистичното начало на българския дух, към красивото и грозното в простите човешки отношения.

Пак в тази посока бих посочил силните образи на Генчо Стоев в „Цената на златото“.

Ако се запитаме кой от класическите български образи е най-популярният в действителността на съвременна България, ние ще посочим образа на бай Ганьо. Животът в България даде огромно предимство за развитието на байганьовщината. Мисля, че дори най-запален привърженик на българския режим не би отрекъл повсеместното присъствие на байганьовщината, понякога в невероятни съчетания с партийната политика. Образът на бай Ганьо е, така да се каже, постоянното присъствие в българския живот, независимо дали се явява в позата на държавник, академик, генерал, милиционер, търговец, кадровик, писател и т.н. Бай Ганьо и братовчед му Големанов, според мен, принадлежат много повече на последното десетилетие от нашия век, отколкото на последното десетилетие от миналия век. Но тъй като бай Ганьо командува и издателствата, и печатниците, и хонорарите, той не желае да бъде изобразяван по подобие на портрета, създаден му от Щастливеца. Той иска да бъде представян за герой, мъдрец, безкористен служител на народа, съвестен и честен до фанатизъм — и дори не като служител! Затова байганьовщината почти липсва от литературата. Шепа сатирици, начело с великолепния Радой Ралин, могат от време на време да нахвърлят някаква скица на тази доминираща времето българска (пък и не само българска) черта. Държавният сатиричен театър, който бе замислен като специална войскова част за справяне с байганьовщината, отдавна прилича на беззъбо и безгласно куче, чиято единствена външна реакция май че е махането с опашката.

Ала точно тук, в това поле, двама поети внезапно нанесоха решителни четки върху националното платно. Константин Павлов и Стефан Цанев. Мисля, че ако Андрешко на Елин Пелин бе жив човек в наше време и притежаваше голям поетичен талант, би се нарекъл Константин Павлов и би разпрегнал по същия начин атовете на своето чувство за справедливост от пълната с негодници каруца. Константин Павлов, който е повече българин от всеки друг жив български писател, ни даде възможността отново да усетим болката за правдата, ненавистта към пошлото, чувството за достойнство и дръзката вяра в собствената физиономия. Когато чета стиховете на Константин Павлов, аз си припомням думите на един чужденец, който ми каза:

„Изглежда, че за да бъдеш българин, трябва да си много силен!“

Край