Георги Марков
Отново младежки фестивал

Специално за Берлинския фестивал на световната младеж.

Всеки знае старото правило, че хората се срещат, когато имат какво да си кажат — и не се срещат, когато нямат нищо за казване. Най-хубавите срещи са между хора, заредени с взаимен интерес, и най-скучните и безсмислени срещи са между ония, които не се интересуват един от друг. Младежките фестивали бяха измислени преди години от сталинските идеолози, като общи пропагандни събори, на които комунистическият рай трябваше да демонстрира несъкрушимото си идейно и интелектуално превъзходство над хилавата западна младеж, или по-точно — към ония нейни представители, които гледаха с надежда към Изток и които вестник „Правда“ нарече „прогресивната западна младеж“. И затова тия фестивали се превърнаха в зле режисиран спектакъл, където основният декор беше блестящата комунистическа витрина от усмихната безкрайно щастлива младеж, край която бавно, с тъжни лица, потъмнели от мъка и завист преминават бедните западни младежи и въздишат по неосъществимия рай. Във вестниците човек можеше да прочете как бедно момче от Боливия се разплакало пред макета на белокаменна Москва, а нещастна италианска девойка от Калабрия се влюбила в един щастлив представител на щастливата българска младеж. Контрастът ставаше още по-ярък, когато противопоставиха смаян млад негър от племето чу-лу-у-ку от Централна Африка, на блестящ аспирант от Московския университет „Ломоносов“. Превъзходството на Изтока беше абсолютно разгромяващо във всички прояви на младежката художествена самодейност, където професионалните състави от комунистическите страни се „състезаваха“ срещу невинни любителски групи от останалите страни. И човек можеше само да се удивлява как състав, извлечен от Болшой театър, смазва трупата на бръснарите от Буенос Айрес и така нататък.

Но в целия този евтин маскарад на преднамерено съпоставени светове, особено ударение се поставяше, както се поставя и сега, на спортните прояви, където най-недвусмислено трябва да изпъква силата на младежта от източните страни. Така, в продължение на повече от седмица, Източен Берлин ще бъде арена, където т.н. „младеж на планетата“ ще отрази пълното превъзходство на силата и духа на комунизма.

Но онова, което винаги е липсвало на всички предишни младежки фестивали, което ще липсва и сега, ще са дискусиите на свободни теми, разговорите, в които младежи с различни разбирания могат да спорят един с други. Огромният страх на марксистката идеология от спорове, от свободно разискване и поставяне под съмнение известни постулати, оказва своето влияние и върху младежките фестивали. Нещо повече — техните организатори полагат огромни грижи, за да предотвратят воденето на подобни разговори. Спомням си, че на предишния софийски фестивал цели отряди от комсомолски активисти и служители на Държавна сигурност бяха въвлечени в действие, за да провалят провеждането на свободни политически разисквания. И затова може би лозунгът, под който сега се провежда Берлинският фестивал, е „дайте да се надпяваме и да се надскачаме, но си дръжте езика зад зъбите“.

А от друга страна, при един искрен разговор, при положение, че източните страни бяха представени от истински младежи, а не от спортни и музикални състезатели, бихме били свидетели на действително интересни разговори. Защото едни от най-тъжните сравнения, които някой днес би могъл да направи между Изтока и Запада, се отнасят до младежта, поне до очевидните й прояви. Ако западната младеж се характеризира с невероятно будно, активно политическо съзнание, което причинява не малко неприятности на съответните правителства, ако тя е страстен борец в безброй опити за промяна на съществуващо и традиционно, ако от средите на тази младеж непрестанно извират мечтатели, които се опитват да преустроят живота, пътешественици, които се втурват да изследват най-затънтените краища на земното кълбо, политически активисти, които се борят да отстояват разноликите си идеи, хуманисти, които не се страхуват да застанат край атола Муруроа, под френската водородна бомба, борци за мир във Виетнам, за равенство в Африка, всякакъв вид демонстранти и манифестанти, които се сражават срещу своите полиции и изповядват противоположни идеали — то, какво представлява т.нар. източна младеж? Имам предвид не действителната младеж, а ония, които ще я представят в Берлин? Това са бившите пионерчета с фанфарите, раболепна маса от кариеристи, внимателно отгледани в партийния инкубатор за безлични нищожества — Комсомола. Това са млади хора, които може би знаят да пеят и да скачат, но не знаят да мислят, не знаят да питат и притежават най-важната партийна добродетел — послушанието. Това са момченцата и момченцата, които ще изпеят „мила Родино“ или „Широка страна моя родная“, ще подобрят може би някои и друг спортен рекорд, и ще си купят нещо за спомен от Източен Берлин. Пазени и самопазещи се внимателно, те не ще посмеят да влязат в никакви разговори, нито ще дръзнат да изразят желанието си да доживеят деня, когато ще могат да видят Берлин и отвъд стената. И напразно някое любопитно западно момче ще се опита да ги въвлече в разговор, да узнае какво мислят тези пеещи и скачащи млади същества. Те ще мълчат. Защото не знаят какво да кажат, защото въпроса го няма в инструкцията. Дори въпросът: „Обичате ли Че Гевара?“, който някой страстен южняк би задал, ще остане без последствия, защото в системата на инкубаторното комсомолско мислене Че Гевара не съществува.

Така че в действителност, на тази помпозна световна среща на младежта от планетата, няма да има никаква среща. Тия от Изток вдъхновено ще пеят и скачат, а тия от Запад… нямо ще ги гледат.