Георги Марков
Насилието

Мнозина са обвинявали нашия народ в робски характер, в черна петстотингодишна мъдрост „Покорна глава, сабя не я сече“, в апатия спрямо посегателствата върху политическите му свободи и в дълбоко вкоренен пораженски дух. Не един и двама тук на Запад ми подмятат: „Вие българите сте най-покорните.“ Повърхностно погледнато, това е така и малко нещо може да се каже в оправдание. Пред нас наистина е един потиснат, напълно обезверен народ, който живее в пропастта на собственото си отчаяние, който не вижда никакъв изход при съществуващите обстоятелства в света, който се смята за обречен. Наблюдателни посетители или туристи почти единодушно твърдят, че българската действителност е пропита с тъга и отчаяние, че хората са загубили всякакво доверие в себе си и в света. И следва неизменният въпрос: „Винаги ли сте били такива?“ Естествено, ние не сме били винаги такива, и мнозина от нас все още помнят добре това. И лично аз не смятам, че поставени при подобни жестоки обстоятелства, други народи ще имат по-различна съдба. Струва ми се, че никога преди в човешката история не с имало случай на по-тотално насилие и потисничество от това, което съществува през нашия век в Източна Европа. Но нека разграничим нещата. Нито чехите, нито унгарците, нито поляците познаваха в първите десет години след войната онази безумна вакханалия на терор и насилие, която познаваха българите. Не ще се спирам на политическите процеси, които станаха през първите години, а на оня всеобщ, всеобемащ процес на унищожаване на човешкото самочувствие на един народ, на вселяване на демона на страха у всеки гражданин, на пълната нравствена деформация чрез насилието на властта, която прави гръцкото и турското робство в нашата история да изглеждат като забавни легенди.

И така, поели веднъж властта, комунистите у нас трябваше да приложат на дело своята идеология. Забележете сега момента, в който „светлите идеи на комунизма“, като облякоха униформата на народната милиция, се превърнаха в държавна идеология. Мечтателите за свобода, братство и равенство трябваше да срещнат марксическия въпрос: „Чия свобода, чие братство?“, „Чие равенство?“. И отговорът беше: „На победилата класа“. Отговор, който разби на пух и прах всякакви илюзии за нов, справедлив свят. Първото, което идеологията изискваше от своите последователи, беше да погребат идеалите си. На ония, които не можеха да сторят това, партията усърдно им помогна. Междувременно нека отбележа странния парадокс. На 9 септември българската комунистическа партия броеше не повече от няколко хиляди души. Една петилетка по-късно нейният брой, с кандидат-членовете, беше около половин милион. Откъде дойдоха тези хора? Как внезапно те станаха комунисти? Как разбраха, че са комунисти? Мисля съвсем определено, че най-мизерната част на нашия народ, тинята и мътилката, полудегенерати — мечтатели за власт, некадърници, неспособни за никакво творческо дело, вулгарни и амбициозни кариеристи — всичко това се юрна към партията и властта и обогати нейната история с най-велики дела. Никога никъде не съм виждал събрани на едно място по-неприятни хора от тия, които с важни заговорнически лица отиваха на партийни събрания. Времето роди поговорката: „Да те пази Господ от десетосептемврийски комунист!“ И точно тия хора, с ограничени, посредствени интелекти, с дълбоко съмнителни характери, но с неудържима алчност да бъдат нещо на този свят, да играят някаква историческа роля, приспособиха себе си към идеология, но което е още по-важно — приспособиха и идеологията към себе си. По примера на великия и гениален техен вожд и учител. Нека сега дебело подчертая, че според мен терорът и насилието в България имаха две майки. Едната — идеологията, и другата — личната необходимост от правене на зло на ония, които я провеждаха. Ако идеологията беше вдъхновението и оправданието на злото, то практическото изпълнение беше резултат на низши животински инстинкти.

Идеологията изискваше класовата борба да продължи и да се изостри. Многократно е доказано, че това е едно от най-слабите места на комунистическата идеология, чиито последствия доведоха до установяването на средновековни феодални режими в източните страни и практически върнаха развитието на народите там поне с няколко века. Но идеологическото изискване не конкретизира средствата на насилието, а ги предоставя на творчеството на насилниците, което поема цялостното им оправдание. Това не е много далече от онзи луд, който искал да изтрови целия свят, защото вярвал, че хората ще се превръщат в пеперуди и всичко щяло да бъде красиво.

Идеологията изискваше незабавно и пълно справяне с класовия враг. А кой беше класовият враг? Нека започнем по реда: представителите на бившата власт, индустриалците, търговците, частните земеделци. Или процентно сметнато — огромното мнозинство от българския народ. Вълната на терора и разгрома помете оцелелите представители на бившата власт, смаза индустриалците и търговците, и се насочи с огромна сила срещу селото, което в няколко години беше победено. Среднощни арести, побоища до смърт, убийства, безследни изчезвания, концлагери, затвори, наказания без съд и присъда, интернирания, лишаване от дажби, гавра с чест и достойнство — всичко това, в различна степен и с различни последствия, трябваше да мине през главите на най-малко два милиона български граждани. Почти няма възрастен човек от ония години, включително партийните членове, който да не е познал страха от посещението поне на кварталния участък. В прословутата инструкция до органите на сигурността от 1947 година се казва, че всеки български гражданин „трябва да бъде обвързан към властта с някакво задължаващо го действие“. Точно това „задължаващо го действие“ беше доносът, беше даването на показания, нужни на властта, за да инквизира някой друг. Така може да се обясни защо толкова много хора, без никакво провинение, без никакъв повод бяха откарвани в участъците и бити докато напишат нещо против някого. И този къс хартия, със съчинена през болките лъжа, даваше основание на джипката да отлети за нова жертва. Никога преди в своята история българският народ не е бил подлаган на подобна адска преса. И днес мнозина кооператори, при случай, ще ви разкажат как са се возили среднощ в такситата на Държавна сигурност, докато подпишат присъединяването си към текезесето. Затворници ще ви разкажат как хора са умирали, закотвени в януарския студ всред ледовете на Дунава, партийци и безпартийни ще ви разкажат за лявото крило на централния затвор в София и за още десетки заведения, където черните ангели очертават тебеширения кръг около жертвата си и я инквизират безспирно. Някои още носят вечните следи от „ореола“, който прословутият Дворянов е очертавал с чук около главите им, а оцелели следователи си спомнят, че дори Трайчо Костов е бил бит продължително с тънка пръчка по носа. За съжаление, българските власти не разрешиха появяването на български Солженицин, който да разкаже страшната истина за най-страшното време, за нощите, в които малцина можеха да заспят, за ужаса от всяко неочаквано почукване на вратата или появата на непознати хора и дори на махленския милиционер. Държавна сигурност стана синоним на най-страховития ужас, преживяван някога. И дори днес, когато тия методи официално са отречени, думата „десе“ кара хората да настръхват. Това беше време на истинско озверяване на представителите на властта, на състезание по биене и трепане на въображаеми врагове. И когато тия врагове се свършиха между безпартийните, инерцията на терора се стовари върху самите партийни редове и мнозина правоверни комунисти трябваше да вкусят от попарата, приготвена за другите.

В цялата наша литература няма написан сериозен ред за това време. Не смятам, че пиесата на Георги Джагаров „Прокурорът“, отразява в дълбочина истината. Един бъдещ изследовател на това време сигурно ще трябва да си зададе въпроса: докъде се простира злото, причинено от каноните на идеологията, и докъде се простира злото, причинено от личната инициатива на човешки същества, които не могат да живеят, без да мразят и без да разрушават. Точно това време ме накара да вярвам, че не във всеки човек живее ангел, че на много места дяволът е единствен собственик на ума и сърцето.

С други думи, това беше времето, когато идеологията отрече идеалите, а човеци се опитаха да отрекат човека. В Драгалевци, където живеех през последните години, мой съсед беше един странен гражданин. Някакво момче от Северна България, което бе постъпило в Държавна сигурност, взело участие в най-черни дела през най-черния период и после, при Хрушчов, набързо отстранено поради неудобство, преживяваше по своему драмата на човека и старши лейтенанта. По цели нощи той прекарваше над Библията, четеше на глас и се молеше Богу, ходеше на черква редовно, по пътя си беше толкова внимателен, че пазеше да не стъпи върху мравка, и разказваше, че светци му се явявали насън. После внезапно се напиваше, излизаше навън и започваше да ходи назад-напред, както ходят следователите около жертвата си, след това събличаше двете си деца и започваше да ги бие с колана си, упорито и жестоко. Децата пищяха, ние съседите се намесвахме, а той с потъмнели, кървави очи викаше пред нас: „Какво знаете вие! Знаете ли какво искат тия ръце!“ и посочваше силните си, мускулести ръце, за да извика в един момент: „Аз не исках! Те ме накараха! Те ми дадоха пистолета в ръцете! А днес, вижте ме какво съм, а те… пак са си там, горе!“ На другия ден той се извиняваше на всички, отново беше над Библията и се молеше Богу. Ето, че чрез историята на старши лейтенант Г., стигнахме до престъпността на идеологията и, в обратния аспект, спрямо нейните служители. Но ако случаят, който разказах, звучи твърде насърчително за човека, то какво да кажа за ония, които не са изпитали нито за миг сянката на разкаянието, и които и днес се гордеят с онова, което са правили. Един подобен тип се хвалеше неотдавна в компания, как оскубал брадата на един поп, докато един от хората наоколо разтреперан каза: „Този поп беше баща ми.“

Но нека се върна отново на насилието и последствията, които всички знаем. Очевидно тия времена на адски терор свършиха със смъртта на Сталин. Ала веднага следва въпросът: „Какво стана с десетките хиляди биячи, инквизитори, мъчители? Къде са те сега?“ Съвсем не в черквите, и съвсем не в сянка. Те са по местата си, те пак продължават да се взират във всякого и да търсят врагове, те продължават да търсят храна и поводи за собствената им необходимост от омраза, само че сега средствата за насилие са други. Народът вече няма нужда от бой, той е достатъчно бит, за да се откаже от характера си и да се превърне на онова безформено тесто, от което сръчни идеологически ръце смятат, че могат да омесят каквото си искат. Така в България беше установена епохата на привидното покорство по законите на страха. Не познавам нито един български гражданин, който да не се бои от собствената си власт. Добре наследеният страх през ония години е, така да се каже, „ръководно начало“ във всички отношения между хората. Страхът, който поставя мазна усмивка върху лицето ви, страхът, който ви заставя да декларирате своята вярност по-силно отколкото се иска, страхът, който ви кара да подозирате всеки около вас, че е таен агент, страхът, който ви отнема всички скрупули, страхът, който ви кара да произнасяте „да“, когато цялото ви същество крещи „не“, страхът, който подгъва колената ви и ви кара да се прекланяте и унижавате пред напълно подобни на вас човешки същества, да раболепничите, страхът, че вашият глас може да зазвучи не в унисон с партийния хор, страхът да поемате каквато и да е инициатива, страхът да имате мнение, страхът да създавате. И най-страшният страх — да се срещнете със себе си.

Като компенсация, в замяна на страха идеологията на насилието предложи един особен вид власт. Почти всеки има известно право на власт, за да угнетява по-слабите от него. Искам да кажа, че в резултат на насилието се създадоха казармени отношения, в които ефрейторът упражнява властта си спрямо войниците от своето отделение, сержантът спрямо взвода, лейтенантът спрямо ротата и т.н. Властта — това ехидно чувство, че някой на този свят зависи от тебе, че ти си някакъв фактор в чуждия живот, че твоят глас може да звучи по-силно от гласа на тия, които са под тебе, че ти можеш евентуално да промениш съдбите им или поне да си поиграеш с тях, ти дават някакъв смисъл на съществуването, удовлетворяват комплекса ти за малоценност и те карат да се чувствуваш не самотен остров, а жива част, функционираща част от държавната машина. И същевременно стремежът да се докопаш до по-високо място, да поставиш под властта си повече хора и, разбира се, да получаваш по-големи облаги — ето принципа върху който насилието установи отношенията между хората у нас. Защото тези отношения, родени от насилието, сами произвеждат насилие. Само че този път насилието е в най-широк план и, така да се каже, взаимно. Като развива и поощрява най-низшите човешки инстинкти, тази власт обвързва хората в най-заплетени и сложни взаимоотношения, което не е нищо друго освен живеенето на псевдоживот. Огромна част от времето на съвременния български гражданин преминава под постоянния въпрос — с кого съм днес? С Иван или със Стоян? В действителност няма никаква разлика между Иван и Стоян, но борбичката за власт между двамата се оказва понякога жизненоважна за човека отдолу. Доносите, клюките, слуховете продължават да заливат като пороен дъжд живота на българския гражданин и да тровят опитите за спокойствие с неумолим страх. Представяте ли си колко хора у нас ще изпаднат в паника, ако случайно председателят на държавния съвет бъде сменен? В една нормална страна подобна смяна би имала само външен ефект, докато у нас това би променило основно живота на много хора, тъй като този живот е изграден не върху реалните ценности на свободата и независимостта, а върху фиктивните ценности на насилието.

И нека накрая отбележим, че сега вече насилието у нас не идва единствено от страна на Държавна сигурност, а е взаимно насилие на принципа „всеки срещу всеки“.

Едва ли мечтателите за комунизъм от тридесетте години, както и комунистическите герои от времето на войната, са си представяли, че се борят за установяването на такъв свят.