Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
veselin (2011)

Издание:

Георги Марков. Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България

Съставител и редактор: Димитър Паунов

Оформител: Петър Добрев

Технически редактор: Асен Младенов

Коректори: Мария Енчева, Красимира Костова

Дадена за набор: 10.IV.1991 г.

Формат: 60×100/16

Печатни коли: 20

Тираж: 20 070

Подписана за печат: май 1991 г.

Излязла от печат: юни 1991 г.

Издателска къща „Пейо К. Яворов“ — бул. „Княз Дондуков“ № 82, София

Печат — ДФ „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

Трябва да си призная, че бягството на другаря Шевченко, висшия съветски представител в Обединените нации, ме обърка толкова, колкото и ТАСС. Изведнъж и съветската агенция, и аз се намерихме на едни и същи позиции спрямо мистериозната постъпка на един изтъкнат и правоверен съветски гражданин, т.е. решихме, че е невъзможно да се приписва такова действие на Аркади Шевченко, че той не само не е бягал, но вероятно геройски се е съпротивлявал срещу черните сили, които са го възпрепятствували да се върне в родината си. Първият въпрос, който би си задал всеки здравомислещ човек, е ЗАЩО ще бяга Шевченко? Какви големи и сериозни причини биха го тласнали в такава посока? Той не е някакъв московски буржоазен остатък, който виси пред големите хотели, за да зяпа с телешки възторг лъскавите западни коли или пък да се опита да купи панталоните или жилетката на гостуващо италианско конте, за да ги препродаде след това на черно. Той не е и интелектуалец декадент, който тайно чете стария порнограф Арцибашев и носи брада, за да ядосва милицията. Нито пък някога се е приближавал до еврейско-дисидентските кръгчета, за да иска конкретна свобода за абстрактни хора. Той никога не е бил в интимната компания на някоя гърдеста московска фризьорка, която да го удави с въздишките си по Хонолулу, нито е присъствувал на среднощна пиянска литургия, когато слепи почитатели на перверзни напитки със свещенодействие са пристъпвали към пристигнала по неведоми пътища бутилка малцово уиски. Той не е висял на безнадеждна опашка пред паспортния отдел, нито е гълтал сярна киселина в знак на отчаяние, нито пък се е опитвал да подкупва всевъзможни функционери, за да му издействуват разрешение за мечтаната цял живот екскурзия до България.

Ако Аркади Шевченко беше, да кажем, някакъв манияк, художник, който (като Ернст Неизвестни например) се смята за непризнат гений и вярва, че Западът ще му падне в краката, човек пак би могъл да си обясни нещата. Но, както се знае, той никога не се е опитвал да рисува или да пише стихове. Ако той беше религиозен фанатик, от староверците или от нововерците, който смята, че може да установи по-тесен контакт с Бога от върха на един нюйоркски небостъргач, вместо от подземията на Киевската лавра, човек пак ще каже „о, кей“. Ако той имаше някаква своя странна философия, като господин Солженицин, и настояваше да я изкаже — пак би било логично обяснение.

Той не е и засегнат кариерист, защото кариерата му е била винаги тип-топ, нито пък е участвувал в таен опит за преврат, понеже винаги е бил покорен и изпълнителен служител, както винаги е бил здрав и верен член на партията, убеден марксист-ленинец, който от дълги години живее в най-луксозните хотели по света, притежава най-лъскавата западна кола и никога не е бил алчен за каквито и да е западни материални или духовни продукти, тъй като винаги е могъл да си ги достави.

Ето че с това горе-долу се изчерпват познатите основания за бягство на комунистически гражданин в капиталистически свят.

Когато човек бяга от родината си, въпросът ОТ КАКВО бяга често пъти е далече по-важен от въпроса КЪМ КАКВО бяга.

И тук и ТАСС, и аз сме единодушни. За другаря Аркади Шевченко комунизмът в СССР е построен. Следователно може ли човек да избяга от щастието си? Може ли човек да избяга от най-солидно положение в най-солидно общество? Може ли човек да избяга от привилегиите си, от блестящите си перспективи, от дачата си, от тлъстата си пенсия, от светлото бъдеще на децата си? И същевременно да напусне едно общество, където той е по-равен от другите равни, където общественият живот се ръководи от свещени принципи на честност, доблест, вярност? Може ли човек да бяга от всичко това?

КЪМ КАКВО? Да стане евтина и безпомощна плячка на капиталистите и техните корумпирани разузнавателни централи? Да живее в адска несигурност за всеки следващ ден, да бъде подлаган на издевателства от стачки и данъчни власти, да бъде съблазняван с наркотици, да прелиства с мокри устни порнографски списания и всяко улично келеме да се опитва да се държи с него като с равен?

За всеки е ясно, че Аркадий Шевченко не е имал нито ОТ КАКВО да бяга, нито КЪМ КАКВО да бяга.

И ако все пак, това невъзможно действие е станало възможно и ТАСС и аз сме съгласни, че тука има някаква магия, някаква свръхестествена сила, която е причината да запрати човека-комунист в дъното на капиталистическото блато. Но другарят Кузмин, помощникът на Шевченко, не смята така. Той внезапно разкри, че неговият изчезнал шеф въобще не бил това, за което съветската общественост го смятала. Той бил мрачен темерут, който никога не канил гости, който прекарвал цели нощи самотен с бутилка уиски пред себе си, бил всъщност умопомрачен алкохолик, грубиянин по характер и изобщо разкапана личност. Отгоре на всичко си имал и любовница, което е нечувана рядкост за висши държавни служители от социалистическа страна.

След разкритията на Кузмин и ТАСС и аз разбрахме, че всъщност не е имало никаква магия и че случаят е помогнал на Съветската страна да се отърве от един душевноболен човек, който просто избягал в един душевноболен свят, където си е неговото място.

Единственият въпрос, който остава след всичко това, е дали съветските власти са се заблудили, като са вярвали на невъзможния Шевченко, или пък, както някои много умни хора предполагат, умишлено са отгледали такъв душевно и морално пропаднал човек, за да могат да го пробутат на капиталистическия свят, който да стимулира окончателното му разлагане.

На този въпрос нито ТАСС, нито аз, можем да отговорим.

Край