Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
veselin (2011)

Издание:

Георги Марков. Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България

Съставител и редактор: Димитър Паунов

Оформител: Петър Добрев

Технически редактор: Асен Младенов

Коректори: Мария Енчева, Красимира Костова

Дадена за набор: 10.IV.1991 г.

Формат: 60×100/16

Печатни коли: 20

Тираж: 20 070

Подписана за печат: май 1991 г.

Излязла от печат: юни 1991 г.

Издателска къща „Пейо К. Яворов“ — бул. „Княз Дондуков“ № 82, София

Печат — ДФ „Д. Благоев“, София


Никой не може да отрече голямото значение на мемоарната литература, която всъщност ни представя историята писана не от историците, а от непосредствени участници или свидетели. Колкото и едностранни и субективни да са понякога погледите, които отделни граждани хвърлят към миналото на своето общество, те ни доставят ценна информация за това, което е било или което не е било. Мемоарната литература, която вероятно води началото си от древните летописи, е извънредно важен фактор в диренето на исторически истини.

В този смисъл всеки у нас се гордее със „ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ“ на Захари Стоянов, които са най-чудесната демонстрация на високо художествено написана мемоарна книга. Сигурно мнозина ще се съгласят с мен, че познанието, което тези записки ни дават за описваното време и събития, надхвърля многократно всичко, което историците са могли да ни кажат. Впоследствие младата българска действителност от края на миналия век и някъде до първата половина на настоящия ни дава обилна мемоарна документалистика почти от всяка област на живота. Ние имаме толкова много мемоарни или полумемоарни документи за началото на новата българска държава, че представите ни за нея са извънредно пълни, в много отношения далече по-пълни, отколкото представите ни за съвременна България. Може би причината за това да е дошла от навика на първите образовани български граждани да водят редовни дневници или записки, като отбелязват педантично и последователно всичко, което се е случило. Не искам да изброявам огромната поредица от повече или по-малко ценни мемоари, оставени ни от по-възрастните поколения, но искам да подчертая един факт — забележителната гражданска смелост и човешка доблест в излагането на множество факти е характерна черта за мемоаристите от онова време. Естествено има и премълчавания, усуквания, извинения, но те не са главното. Дори В „Дневника на Богдан Филов“ присъствува това хладно чувство за реалност, което ни характеризира самия него и делата му.

След девети септември 1944 година сякаш приемствената нишка на българските мемоари бе прекъсната с нож. Като че някаква супервластна сила заповяда на хората да не си спомнят нищо и да не се опитват да излагат спомените си черно на бяло. Някой искаше да откъсне цял народ от миналото му, а заедно с това да ликвидира исторически истини и залее с катран цялата нова история. Цялото близко българско минало бе обявено за забранена територия, в която от време на време само можеха да се хвърлят камъни. Целият богат и разностранен живот на българския народ бе характеризиран като буржоазно-капиталистическо мракобесие. Това беше времето, когато „Епопея на забравените“ бе тласната под миндера, Пенчо Славейков бе изхвърлен от училищните програми, а цяла една армия от общественици, културни дейци и изтъкнати представители на нашия живот бе обречена на забвение. Човек се усмихва, когато сравнява онези години с внезапно разцъфтелия партиен патриотизъм в последно време. Но може би скоро след смъртта на Сталин някой се сети, че не е възможно да се отрече близкото минало на един народ, защото то все още живее в паметта на оцелели свидетели. Затова партията прибягна до класическия трик — да пренапише това минало. Известната саркастична фраза на Джордж Оруел „Всеки, който владее настоящето, владее и миналото“ бе приложена в действие.

Така че стигнахме до възраждане на мемоарната литература у нас. Разбира се, тя беше далеч от класическата ни мемоаристика и почти изключително концентрирана върху партийнополитическото поле. Започна поток от книги за съпротивата, за партийните борби, за партизанството, за затворите и така нататък. Този поток скоро се превърна в река, която настояваше, че преди девети септември в България не е имало нищо друго освен политзатворници, партизани и антифашисти — един от друг по-героични дела извършили. Този вид литература продължава да излиза и досега. Бе създаден цял механизъм за издаването й. Тъй като много от участниците в описваните събития не можеха да ги описват, то се стигна до прикрепването на добре заплатен професионален автор, който вършеше работата по възкресяването на спомените. Случи се така, че един и същ автор пишеше по няколко такива книги и може би затова всички си приличаха и по форма, и по съдържание. Така да се каже, това беше производство на мемоари на конвейер. Сигурен съм, че на пръсти се броят партийните дейци от онова време, които все още не са написали мемоарите си. Спомням си, когато преди време запитах един виден партиен функционер защо още не е написал своите мемоари, той се усмихна и с най-ироничен тон ми каза: „Че то всичко е описано и преописано.“

Въз основа на тези мемоари човек наистина може да разбере кога Гошо и Пешо са се срещнали, как са участвували в първата явка, как са задигнали първия пистолет, колко страшен и ужасен е бил Гешев в полицията и т.н. Във всички мемоари се отдава голяма почит към Съветския съюз и се казват най-хубави думи за тогавашния партиен актив на днешното ръководство на партията. Човек има чувството, че някои от мемоаристите са се престарали удивително, за да си спомнят нещо, с което да увековечат някоя и друга важна днешна личност. От друга страна, ненаписаното презрение на някои от старите комунистически кадри спрямо това производство на факти ни показва, че нещата съвсем не са били така. Кое е истина и кое е лъжа от тази огромна мемоарна литература, е друга тема, която аз предоставям на по-компетентни хора. Но ако отношенията между Пешо и Гошо донякъде са очертани в твърде елейна светлина, то липсва всичко друго — по-голямо и по-значително. Бих искал някой да ми каже какво е разбрал за вътрешнопартийните отношения в онзи период, за вътрешните борби в партията, за най-драматичните събития. Би ли могъл някой да ми каже каква е била точно ролята на Съветския съюз и по-специално на съветското разузнаване в България по онова време? Би ли могъл някой да ми каже за ролята на задграничното партийно ръководство и самия Георги Димитров? Би ли могъл някой да обясни механизма, по който са били избити и унищожени най-ценните, най-идеалистичните кадри на партията? Би ли могъл някой да хвърли светлина върху маса предателства в редовете на партията, върху трагични събития, като унищожаването на подводничарите, или на парашутистите… и прочие, и прочие? Странно, цялата тази мемоарна река не ни носи никаква информация за действителни събития, за най-важни драматични схватки, за действителни образи. Някъде, съвсем бледо, в някои от спомените има загадки, че нещата не са били така, както са описани, но липсва конкретна информация. И ако вие искате да си съставите представа за онова, което е трябвало да преживее комунистът от антифашисткия период, мемоарната литература едва ли би ви помогнала. И за да се убедите в това, просто разговаряйте със стари партийни дейци, които ще ви кажат, че всичко това е малко или повече захаросана неистина.

Нека вземем друг пример — образа на Георги Димитров. За него са изпонаписани купища биографични книги, романи, пиеси, сценарии за филми, телевизионни програми. На хиляди места е повторена репликата му в Лайпцигския съд за конете и немския език и е казано колко голям герой бил той при престоя си в Моабит. Разбира се, цялата тълпа от високоплатени биографи са изпуснали да отбележат, че затворът Моабит от онова време е малко нещо като санаториум в сравнение с кой да е български или съветски днешен затвор и че героизмът на Георги Димитров, зад когото бе застанала една от най-големите страни в света, май не е толкова значителен в сравнение с героизма на милиони хора, зад които не е стоял никой. Но онова, което изцяло липсва в биографично мемоарната литература за Георги Димитров — това е истината за самия негов образ. Няма нищо за неговата роля в партията, в партийните борби, в Коминтерна. Няма нищо за начина, по който той съумява, заедно с Коларов, да се запази от чистките в Съветския съюз през тридесетте години, няма нищо за действията му като министър-председател в България. Не мога да допусна, че многото живи хора, които го познават лично, внезапно са го забравили. И вероятното заключение е, че отсъствието на конкретна историческа информация се дължи на факта, че същата не е твърде благоприятна за образа му и че героят на българския народ май не е въобще герой.

Друго мое впечатление от публикуваната мемоарна литература у нас, посветена на партийните борби, е, че авторите са се постарали да придадат всемирно историческо значение на себе си и приятелите си. Множество безинтересни и дребни подробности са раздути до исторически факти, психологически състояния са невярно предадени, а обрисуването на врага страда от отсъствието на какъв да е реализъм. Всичко това придава прекалено дребен, прекалено личен характер, който в най-добрите случаи има четивен вид. Може би част от тези писания да имат един ден чисто местна стойност, селска или махленска, но безспорно те са вън от отразяването на главното течение на времето, на главните му проблеми и дори на главните му герои.

Толкова по-невярно е обрисуването на живота в България преди войната. Слава Богу, все още са живи мнозина българи от поколенията, които добре помнят предвоенния период и които по никакъв начин не могат да се съгласят с черната боя, изсипвана върху всичко по онова време. Ние все още нямаме едно честно признание или описание на елементи на български демократични постижения, които са редки в световната история, като например развитието на кооперативното дело у нас, ролята на читалищата или земеделските училища и множество други съществени подробности от българския живот тогава. Когато един съвременен мемоарист започва да разказва спомените си, първото нещо, което той търси да подчертае, е проверената партийност на своята памет, като й разрешава да пренебрегва множество истини. Всеки знае, че България между двете световни войни съвсем не е била този капиталистически ад, както се опитват кандидатите за герои да ни я представят. Нещо повече — в техните описания липсва тази чудесна отличителна мекота на вътрешнобългарските отношения тъкмо във времето преди войната. Човек може само косвено да вади заключения, като например в описанията на „фашистките“ затвори, където комунистите — политзатворници си играят волейбол, издават вътрешни вестници и безпрепятствено си провеждат събрания и разни кръжоци.

Но ако партийнополитическата мемоарна литература у нас се оказва с доста изневеряваща памет, какво да кажем за останалите мемоари, засягащи други области на живота. Първото впечатление е, че пропорционално те са или много малко, или почти липсват. Нямам предвид преиздаването на спомените на Симеон Радев, които действително запълват важна празнина, главно що се отнася до поколението под 40 години. Мисълта ми е за повече книги от рода на „МЛАДОСТТА НА БАГРЯНА“ на Блага Димитрова и Йордан Василев, която наистина е ценен поглед към едно толкова интересно време. Съществува естественият въпрос — защо видни дейци на културата или изкуството от това време, свидетели на значителни събития, приятели и другари на големи личности, не проявяват поне една четвърт от амбициите на партийните мемоаристи и не опишат своето време? Лично аз бих прочел с най-голям интерес възможни мемоари на Дора Габе или на Дечко Узунов, или на Олга Кирчева, или дори на Емилиян Станев. Защо видни български учени или генерали, или дипломати си отиват и отнасят със себе си в гроба важни тайни, които биха допринесли много за ИСТИНАТА? Сигурен съм, че спомените на академик Михаил Арнаудов ще ни възкресят най-драгоценни образи от нашата история. Мълчанието никога не е било злато за обществото. Все пак неволно противопоставям онова, което хора с достойнство биха написали за миналото, срещу онова, което хора пишат по поръчка, за да си прибавят някой и друг лев към приходите. Ако партийно-антифашистката документалистика очерта един мистериозно мъгляв и изопачен образ на България, състояща се само от партизани и полицаи, то толкова по-необходим е образът, нарисуван от честни ръце.

Още по-голям интерес представлява най-близката ни история, особено първите десет години на комунистическа власт. Спомням си колко ме разтърси един послеслов на антифашистката книга на Георги Панчев за инквизициите, на които е бил подложен от собствените си другари. Спомням си колко страшно бе въздействието на разпространени из София записки на виден партиен деец, намиращ се в затвора по времето на култа. Като че отново бе бликнала потресаващата искреност и страст на един Захари Стоянов. Защо не се пише за това време? Защо се мълчи? Ние ще бъдем народ дотогава, докато помним истината, която съхранява нашето минало. И дори ако тази истина е неудобна или мъчителна, ние трябва да имаме куража да я приемем и признаем. Не е ли твърде трагично, ако една нелепа конюнктура на деня ни застави да затъмним паметта си и се съгласим, че все едно нищо не е било, че и ние не сме били. Това е равностойно на историческо самоубийство — да се отречем от себе си и от народа си. Може ли нормален човек да се обърне към биографията си и да й извика:

„Не те познавам!“

Искам да вярвам, че в прашни чекмеджета стоят хиляди листове внимателно изписана хартия, в които хора са се опитали да ни разкажат истината за себе си и за времето си. Няма значение, че издателствата сега не ще ги отпечатат, че обществото не ще ги прочете. Ще дойде време, когато това ще стане, защото ще дойдат хора, които не ще се страхуват да срещнат истинската история и да назоват нещата с истинските им имена. Никой народ не приема миналото си като карикатура.

Край