Георги Марков
За писателите и парите

По света стават често пъти смешни неща: западни писатели или просто пишещи граждани отидат на гости в източноевропейска страна, поканени по някаква добре замислена пропагандна инициатива. Обикновено да обсъждат проблемите на мира, което звучи съвсем гротескно, когато се знае, че комунистическият свят е в неспирна идеологическа война с останалата част на света. Обсъждането на проблемите на мира се изразява в няколко събрания, в дузина помпозни речи, в ръкостискане с първия човек на страната домакин, в пищни банкети и такова страхотно провинциално възхищение от личността на даден гост, че за малко балонът на суетата му не се спуква. Върви, да кажем, господин Силитоу или господин Ъпдайк по площад „Славейков“ и е смаян, че всички го гледат с интерес, който той не познава от преди, и човекът започва да се чувствува център на света. Той не би могъл да сънува за такова внимание на „Пикадили“ или из Латинския квартал. Там той е един от многото минувачи и нищо повече. Неотдавна една тукашна писателка, посетила по друг повод София и разведена насам-натам, ми каза:

„Георги, никой никога не ми е оказвал такова внимание, каквото ми оказаха там. Изведнъж чувствуваш, че си нещо друго, чувствуваш, че си нещо ПОВЕЧЕ!“

— Господи, помилуй! — си казах аз. — И тя иска да е нещо повече!

Никой вече не се блазни от скромността на Елиът, който, бивайки приживе най-големият поет на англо-американския свят, се разхождаше по улиците и парковете в Лондон, без някой някога да извика: „Гледайте, Елиът минава!“

Последният удар, който гостите писатели в България получават, е, когато техните прелюбезни домакини ги заведат във Варна или в Боровец, или на Ситняково, или в Созопол, за да им покажат своите домове за „творчество и отдих“, които обезпечават писателя почти с всичко. Казвам „почти“, защото нещо мъничко липсва, но гостите — било от куртоазия, било от суета — не го забелязват.

Така или иначе, само щастливите автори на най-сполучливите бестселъри на Запад биха могли да си позволят този вид „творчество и отдих“, какъвто предлага на своите членове българският или съветският писателски съюз.

Никога няма да забравя последната ми среща с един от моите немски преводачи. Докато още бях в България, човекът беше превел и продал две мои радиопиеси и когато го видях в Мюнхен, работеше върху трети превод. Но след около месец време, научил, че аз съм се разделил завинаги с организацията на улица „Ангел Кънчев“ 5, той дойде при мене и съвсем прямо ми каза:

„Извинявайте, но аз не ще мога да продължа да превеждам ваши работи, защото това ще означава да си разваля отношенията с властите в България. А от няколко години насам почти всяка година те ме канят във Варна, аз прекарвам чудесно в този разкошен Дом на писателите, напълно безплатно, после ме развеждат из страната и това ми помага да усъвършенствувам езика. Извинявайте, но не искам да загубя всичко това заради вас!“

Приех извиненията му и на свой ред му се извиних, че ми е невъзможно да му построя почивен дом на Ривиерата.

Ето че от казаното дотук горе-долу става ясна картинката за отношенията между пари и писатели на Изток и на Запад. Но нека продължа с тези сравнения, които, предполагам, ще са интересни за слушателя. Прието е да се смята, че средният стандарт на живота на обикновен западногермански, френски или английски гражданин е няколко пъти по-висок от средния стандарт на живота на обикновен български гражданин. Икономически това е лесно доказуемо. Върху фона на тази твърде категорична разлика човек с удивление вижда, че средният стандарт на живота на един обикновен западен писател е няколко пъти по-нисък от средния стандарт на обикновен източноевропейски писател. Миналата година в един доклад тук беше изнесено, че мнозина английски писатели (при това добри писатели, но не добри търговци) получават доход от около 20 лири седмично, което е доста под границата на пълната бедност, тъй като 20 лири е общата държавна помощ за бедни и неспособни за работа граждани, които нямат друг доход. При най-ниска работническа надница от около 60 лири седмично явно е, че писателският доход на писателите тук е около три пъти по-нисък от дохода на най-нископлатените работници. Поради тази причина мнозина от тях са принудени било да работят допълнително някаква друга работа, било да се издържат от онова, което печелят съпругите им. Тук няма творчески фондове, няма държавни награди, няма поощрения, няма суми за писателите към окръжните народни съвети, както няма и синекурни длъжности.

Но нека за миг видим какво е от другата страна. Доколкото мога да съдя от собствения си опит и от онова, което знам, средният месечен доход на всеки най-обикновен български писател, член на Съюза на писателите, трябва да е най-малко 500 лева — в пари и привилегии. Ако изчислим привилегиите по действителни цени, май тази сума ще се увеличи чувствително. Нека сега приемем, че най-ниската работническа заплата в България е около 100 лева на месец (което е прекалено оптимистично допускане), и съотношението е напълно ясно. Тук говорим, разбира се, само за доходите на обикновените (в материално отношение) писатели. Но дори ако сравним върховете на материалното преуспяване на Запад и на Изток, нещата пак няма да се окажат в полза на Запада. Първо, чисто количествено. Писателите, които са си оправили положението чрез писателски труд тук, в Англия например, едва ли надминава броя на пръстите на ръцете ми. Докато в една малка, но комунистическа България човек спокойно би могъл да постави в тази категория нещо около 80 писатели.

Прибавете сега към всичко казано дотук и самата система на заплащане на писателския труд. В България книгата ви има тираж, който се определя предварително и който гарантира солиден доход. Дали това количество книги ще бъде продадено, или няма да бъде продадено — не засяга материалните работи на писателя. Той си получава парите още преди книгата да бъде пусната в продажба. Оттук нататък той може да се надява, че книгата ще се разграби и че той ще успее да си издействува второ издание. Но дори нещо да стане с книгата, след като я е предал за печат, той вече е получил 50 на сто от хонорара си. А ако писателят, както обикновено ставаше по мое време, има солидни връзки в издателското поле, той може да си издействува предварително огромен тираж, който съответно му носи огромна сума. Отгоре на всичко събрани, избрани и други издания на произведения получават максималния хонорар. Но още не съм свършил с материалните предимства. Максималният данък, с който писателският доход можеше да се обложи, по мое време беше 17 на сто. Смятам, че това не се е променило значително.

На Запад, ако не сте много голямо име, ако нямате Нобелова награда или не сте най-търсеният писател на пазара, цялата история на продажбата на писателския труд е съвсем различна. Първо, вие не получавате нито стотинка аванс, докато не напишете книгата (ако тя не е поръчана от някакъв официален институт, което е съвсем рядко). Когато книгата ви се приеме, вие получавате смешно ниска сума аванс, равна горе-долу на месечната заплата на един чистач. Оттук нататък, когато книгата ви излезе на пазара, вие сте изцяло зависим от благоволението на Негово величество читателя. Вие получавате от 10 до 15 на сто от стойността на всеки продаден екземпляр. И тъй като отчитането на продадените екземпляри е трудна работа, изплащането на сумата става веднъж или два пъти в годината. Тиражът се диктува изключително от пазара. На Запад нямат фабрика „Петко Напетов“, която да претопява непрекъснато непродадени книги. Ако сте късметлия и читателите ви харесат, вие можете да спечелите малко пари. Но тук идва секирата на данъчното управление, което не прави никаква разлика от това дали вие сте получили парите чрез вдъхновен духовен труд, или пък сте ги получили чрез продаване на ластик за гащи. Ако в България вие декларирате периода, през който сте писали книга и върху който се разхвърля данъкът ви (а това може да бъде десет години), тук бирникът не признава такива привилегии и всичко се облага по най-жесток начин. При добра продажба вие губите най-малко 50 на сто от хонорара си.

За данъчното управление и съответно за властите във всяка западна страна писателството е труд като всеки друг труд и писателската професия не стои с нищо повече от която и да е друга уважавана човешка професия.

Разказвам всичко това с много простата и ясна цел да покажа колко прави са всички пропагандни крясъци на комунистическите средства за масова информация, когато говорят, че Западът купувал своите интелектуалци и че пишещи братя се били продали. Аз поне до ден днешен не знам нито един писател в Америка, Германия, Франция, Англия или Италия, който да е бил купен от държавата или обществото. Това е теоретически и практически невъзможно, защото всеки е свободен да пише каквото си иска и да го публикува. За разлика от Изтока, ако тук издателите не ви харесат книгата, вие веднага може да си я издадете на собствени разноски и сам да опитате да си я продадете. Нормално това завършва с фиаско, защото, ако не сте успели да намерите издател от хилядите издатели, това означава, че вашата книга наистина трябва да е безнадеждна. За продажба на писателския талант в комерческия смисъл на думата можем да говорим само в случаите, когато талантливи хора се втурнат да печелят пари с евтини сексуални или порнографски произведения, или пък още по-евтини криминални романи.

Но по принцип за продажничество на писателя в нравствения и духовния смисъл на думата на Запад не може да се говори. В това отношение забележителни са думите на Антони Бърджес, автора на „Портокал с часовников механизъм“:

„Аз приемам да пиша за всичко и всекиго при едно-единствено условие — че никой не ще ме кара да не казвам истината.“

Ала като се обърнем към Изток, въпросът за продажничеството се оказва в много тясна връзка с въпроса за хонорарите. Не бих желал да се спирам на неща, които всички слушатели, дори най-непосветените, познават толкова добре, колкото ги знам и аз.

След всичко това остава може би главният въпрос — за резултатите, за художествената стойност на написаните при едните и при другите условия литературни произведения. Дали наистина домът във Варна, домът в Созопол, домът в Ситняково, домът в Хисаря и така нататък, плюс свръхбогатият писателски фонд, плюс огромните средства, отпускани на писателите, са довели до създаването на (нека използувам това отвратително клише) КРУПНИ произведения? И дали материалните несгоди, изтощителната работа през нощта, стоицизмът, лишенията на западните писатели (в голямата им част) не са дали по-добри резултати?

Отговорите на тези въпроси могат да бъдат дадени най-добре от продавачите във всяка българска книжарница. Накарайте ги да се наведат и покажат ония книги, които са скрили под рафта (за приятели). И ако между тези книги намерите някоя, написана от човек, който се е вдъхновявал по творческите домове на Съюза на писателите, тогава имате право да кажете, че аз съм добре платен, за да правя по радиото западна пропаганда.

Иначе много е приятно да си писател в България, да се разхождаш по площад „Славейков“ и „Раковски“, да чуваш как ученички и студентки те разпознават, да се любуваш на собствения си портрет, изложен на някоя витрина или фоайе, да смяташ, че си повече от другите, че съдбата ти е отредила специална мисия, и да си представиш, че когато умреш, безплатното държавно погребение, на което имаш право, ще бъде първа категория и ще присъствува най-малко някакъв заместник-председател на висш държавен орган.

Много е приятно да си писател в България. Стига да не пишеш!