Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
veselin (2011)

Издание:

Георги Марков. Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България

Съставител и редактор: Димитър Паунов

Оформител: Петър Добрев

Технически редактор: Асен Младенов

Коректори: Мария Енчева, Красимира Костова

Дадена за набор: 10.IV.1991 г.

Формат: 60×100/16

Печатни коли: 20

Тираж: 20 070

Подписана за печат: май 1991 г.

Излязла от печат: юни 1991 г.

Издателска къща „Пейо К. Яворов“ — бул. „Княз Дондуков“ № 82, София

Печат — ДФ „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

Войната завършва с победата на Съветския съюз и съюзниците. Но победата на оръжието не води до победа на разума и човечността в родината на Борис Пастернак. Може би уплашена от онова, което съветските войници са видели в чужбина, комунистическата партия и Сталин бързат да запечатат границите и да възстановят в земята си кошмарния призрак на страха от 1937 година. Победата сякаш идва, за да затвърди властта на злото във всичките му измерения.

Борис Пастернак е отново в дома си в Переделкино. Но в Москва той отива рядко и всичко сочи все по-очевидна промяна у него. Ахматова и Зошченко са изключени от Съюза на съветските писатели и дори безгръбначният Федин е получил шамар заради спомените си за Горки. Годините 1945 и 1946 носят злокобни предзнаменования. Но самоизолацията на Пастернак има и своите по-дълбоки, вътрешни причини. Изповядал вече неведнъж своето недоволство от всичко, което е писал, силно нещастен с разказната поема, която изоставил, и с неуспеха му да направи нещо за театъра, поетът се обръща към нещо, което отдавна е стояло в сърцето му. В едно писмо от това време той съобщава:

„Досега работех малко мои собствени неща, но сега започвам работа върху моя роман, който ще обхване целия ни живот, още от самото начало, и не толкова в неговия литературен, колкото в неговия съществен аспект… Моите отношения с някои хора на фронта, на поетичните четения и особено на Запад се оказаха далече по-многобройни, откровени и прости, отколкото аз можех да си въобразя дори и с най-развинтена фантазия. Това оказа върху мен уникален, магически ефект, опрости и улесни моя вътрешен живот, мислите ми, работата ми, докато същевременно в еднаква степен усложни моето външно съществуване. Последното е трудно, понеже предишната ми въздържаност и добродушие изчезнаха без следа. Не само Тихонов и повечето членове на писателския съюз не съществуват повече за мен, не само аз се отричам от тях, но не пропускам възможността да кажа това ясно и открито. И те, разбира се, ми връщат със същата монета. Без да се споменава, е ясно, че нашите сили са неравни, но жребият е хвърлен и що се отнася до мен, аз нямам друг избор…“

Една година по-късно, през ноември 1946, Пастернак пише в друго писмо следните допълнителни обяснения:

„Сега имам възможност да работя върху нещо, без да съм принуден да мисля всеки ден за насъщния. Искам да пиша за целия ни живот, от Блок до войната, която току-що свърши, ако е възможно, в 10 или 12 глави. Не повече. Можеш да си представиш колко бързам да работя и колко много ме е страх, че нещо може да се случи и предотврати завършването… Понастоящем, съвсем независимо от моите желания, неща с много голямо значение влизат в орбитата на моята съдба…“

От цитираните дотук две писма на Пастернак е явно, че той е започнал работа върху творбата на целия му живот, а именно — бъдещия роман „Доктор Живаго“, който в някаква форма е живял в него от дълги години. Но за да подходи към такава огромна задача, поетът разбира, че трябва да бъде със съвсем чисти ръце. Не че ръцете на Пастернак някога са били омърсени, но животът сред мръсничката подло-страхливичка и еснафско-чревоугодна атмосфера на писателското общество противоречи дълбоко на всяко чисто начало. Някога, преди не много години, един чудесен съвременен български поет написа стих, в който казваше, че иска да се запали и да изгори, за да унищожи в себе си мръсотията, напластена там от „социалистическото“ общество, и дано след това „природата бъде милостива да ме върне към някакво чисто и честно начало“.

Чистото и честно начало е жизнено необходимо за Пастернак, за да пристъпи към романа си с напълно нов, неопетнен творчески замах. Защото, както вече знаем, в този роман ще стане въпрос за разчистването на сметките между красотата на живота и човека и нейното най-грозно отрицание — мръсотията на обществото.

Аз лично не познавам до ден днешен един-единствен поет или писател в Източна Европа, който, живеейки живота на добре платен, самодоволен храненик на режима, готов да стисне всяка нечиста ръка и да размаха покорно опашка пред всеки по-силен пръст, дресиран като маймунка за всякакви писателски салтоморталета, да е написал нещо, което да заслужава думата творчество. Тъкмо напротив, творческото самоубийство на не един и двама талантливи поети и писатели в България започна именно с оттеглянето им от чистото и честно начало. Свидетел съм бил на постепенното и безвъзвратно ликвидиране на човешката и творческата чувствителност на писатели и поети не само спрямо света около тях, но и спрямо самите тях. Виждал съм как многообещаващо, бурно и разтърсващо начало е умирало, удушено сред уригванията на клубното чиновническо благополучие. В съветската литература блестящият пример за такова самоубийство беше Константин Федин.

Борис Пастернак е проникновен и решителен. Както казва в едно от писмата си, той няма друг избор. При това той чувствува, че с него е целият свят, който все още не е загубил чувството си за красота и правда. Част от тази външна подкрепа е жената на голямата любов, която през 1946 година влиза в неговия живот. Тя се казва Олга Ивинская, литературен редактор и преводач в средата на трийсетте години, която става най-близкият човек на поета до края на живота му. Тя се заема с практическите неща в неговите делници, тя му сътрудничи при преводите, тя му помага във всичко и накрая тя е тази, която му дава вдъхновението за създаването на образа на Лара в „Доктор Живаго“.

Чуйте две от ръководните истини на Пастернак при това негово вдъхновено начало:

„За да каже човек истината, трябва да бъде еретик. Така е било винаги и така ще бъде във всяка епоха!“

И другата:

„Никой не може да ми даде свободата като подарък, ако аз вече не я притежавам вътре, въплътена в мен. Няма нищо по-фалшиво от външната свобода, ако човеку липсва вътрешната свобода!“

Ала къде и как един човек и творец като Пастернак може да намери изворите на началото. Ако той беше стар болшевик, вероятно би се върнал при чистите извори на революционните мечти. Ако беше потънал в кръв генерал, би могъл да се отправи към някаква толстоистка колония край река Камчия, ако беше партиен или държавен деец, би могъл да се самозаточи в уединение отвъд полярния кръг. Но той е поет и изборът за начало е между природата и Бога, които в последна сметка са едно и също. Така можем да си обясним завръщането на Пастернак към евангелските мотиви, осъзнаването на необходимостта от вяра.

Александър Гладков определя промяната в Пастернак със следните думи:

„Тъкмо голямата хуманност на Пастернак, неговото инстинктивно, самородно чувство за демокрация, неговата нужда от топлотата на човешка дружба, простотата на неговия начин на живот, както и най-важните уроци, които той получи от всичко, което обичаше и признаваше в изкуството, го заведоха до поезията на последните му години с нейната отличителна религиозност и до написването на романа му «Доктор Живаго»“.

Но в СССР на никакви бунтовници не се прощава. Дори самоизолацията е бунт. Нищо повече не дразни висшето литературно чиновничество от опита да се избяга от стадото. През март 1947 година Фадеев атакува остро Пастернак на конференцията на младите писатели. Това е сигналът. Насъсканите кученца на режима започват да лаят от разни места. На 22 март „Култура и живот“ отпечатва специална статия срещу Пастернак… Той не отговаря, а упорито работи. Вместо отговор казва на Гладков:

„Всеки човек е Фауст по свой собствен начин и всеки трябва да премине сам през всичко.“

Той завършва превода на „Антоний и Клеопатра“. Гладков, който работи в два московски театъра, организира Пастернаков прочит — рецитал на пиесата пред хората от театрите. Пастернак рецитира на 30 януари 1948 година сред бурните овации на своята немногобройна публика. Тяхната подкрепа му е така нужна.

Александър Гладков изчезва в края на същата година, изпратен в лагер за принудителен труд. Същата съдба сполетя и мнозина руски интелектуалци. И тук съветската власт се опитва да нанесе на Пастернак сломяващ удар. По напълно неизвестни причини сините ангели на Берия арестуват приятелката на Пастернак Олга Ивинская и я изпращат за пет години в лагер. Същият трик със сина на Анна Ахматова, Лев, води до написването и отпечатването на няколко стихотворения, възхваляващи Сталин, чрез които Ахматова се опитва да спаси сина си.

Всеки може да си представи какво е било положението на Пастернак, този свръхчувствителен човек, когато любимата му жена е била закарана зад бодливата тел, сред виелиците. Както съдим от няколко стихотворения в края на „Доктор Живаго“, посветени на нея, поетът е бил ужасен. Но той е на здрава почва и компромис няма да направи. Той продължава да пише книгата, в която иска да каже всичко.

Само година преди това той вече е показал себе си в друга светлина. През февруари 1948 година Съюзът на писателите организира голямо четене срещу „подпалвачите на нова война“, с което фактически започва кампанията против, агресивното НАТО. Пастернак е в списъка на тия, които трябва да четат. Четенето се председателствува от Борис Горбатов. Първият, който се явява, е злощастният блюдолизец Алексей Сурков, който декламира някаква агитка. Ала по време на тази декламация публиката започва бурно да аплодира. Сурков знае, че това не е за неговата лозунгаджийска поезия, и се обръща. На сцената се е появил Пастернак, който сяда на стола, определен за него. Един след друг съветските писатели четат своето литературно заклеймяване на „подпалвачите“. Накрая Горбатов извиква името на Пастернак. Той става от стола си и публиката го посреща с най-силни овации. Но вместо да отиде при микрофона, пред който са заставали другите, Пастернак слиза от сцената и застава долу, пред самата публика. Той изглежда млад, красив, с лице, върху което играе смесица от дързост и невинност. Той казва:

„За нещастие аз нямам стихове, подходящи за темата на тази вечер, затова ще ви кажа някои неща, писани преди войната…“

Очевидци разказват, че публиката полудяла от възторг, че четенето се превърнало в нечувана обща демонстрация и Горбатов напразно удрял председателския звънец. Трябвало да се обяви прекъсване.

Тук още веднъж станало ясно, че ако Пастернак не е бил арестуван заради провалянето на тази вечер, то се е дължало само на мистериозния му имунитет.

Сталин умира. Александър Гладков се връща от лагера след шестгодишно отсъствие в Москва. Той чете в списание „Знаме“ цикъл стихове на Пастернак от романа „Доктор Живаго“. Приятелството между двамата продължава и пак, както в старите дни, Пастернак говори, а Гладков слуша. Поетът му доверява, че въпреки смъртта на Сталин черни облаци се събират над главата му. Това е през август 1957 година. След дълги колебания „Новий мир“ и издателството „ГОСТЛИТИЗДАТ“ отхвърлят романа, копие от който вече е готово за печат в Италия. Секретариатът на писателския съюз, който има строго милиционерски функции в литературата, вика Пастернак и го заплашва с тежки репресии, ако не спре италианското издание. Гладков се опитва да разсее поета, като му разказва за срещата на Твардовски с Хрушчов, където двамата разделили писателите на две групи птици. Такива, които се използуват за лов. И такива, които се ценят за пеенето им. Явно е, че Пастернак не попада нито в едната, нито в другата група.

През октомври 1957 година съветски поети отиват на официално посещение в Италия. В последния момент Пастернак е изваден от групата и заменен с неизбежния Сурков, който се опитва да изземе копието на „Доктор Живаго“, намиращо се в издателя „Фелтринели“. Но въпреки посредничеството на Толиати „Фелтринели“ отпечатва романа. Първото издание е продадено за няколко часа. През 1958 година излизат издания на други езици. Съветският печат пази мълчание, което се разбива с даването на Нобеловата награда.

Оттук нататък над главата на Борис Пастернак се извива такава зловеща буря, която може да бъде сравнена само с бурята срещу Солженицин. Цялата духовна мизерия и нищожество на съветския строй е демонстрирана в това неописуемо издевателство над един от най-светлите духове в руската литература. Пастернак е принуден да се откаже от наградата и да моли онези, които само са тъпкали руската земя, да го оставят да умре в нея. Спомням си, че шефът на комсомола и впоследствие на Държавна сигурност Семичастни нарече поета „свиня“. Днес едва ли някой си спомня кой беше и къде отиде този безмозъчен апаратчик, както никой не знае кои бяха авторите на варварските статии по вестниците и радиото — Заславски, Сурков, Кочетов и Михалков…

А името на Борис Пастернак е в почти всяка антология на световната поезия, във всяка енциклопедия; учениците в училищата, студентите в университетите изучават чудния поет, преводач и автор на „Доктор Живаго“.

Александър Гладков завършва своята книга за Пастернак с великолепно описание на погребението на поета на втори юни 1960 година. Това погребение, на което многохиляден народ демонстрира спонтанно своите чувства, е онзи най-скъпоценен триумф за твореца, който милиони Нобелови, сталински, ленински или димитровски награди не биха могли никога да му дадат.

Защото този триумф идва дълбоко от сърцата на всички ония най-чудесни хора, които също като Пастернак не искат да бъдат част от ничие стадо.

Край