Андрея Илиев
Загазил…

Запознах с маце. Ама маце, ей! Краче, муцунка на шест. Отгоре на това взела си хляба в ръцете, както мечтае майка ми — демек не учи, а работи. Поизлязохме няколко пъти, сбъдна се и мъжката мечта. Тоест преспа в квартирата ми. Там пък какво да ти разправям… Направо тигрица. А сутринта стана преди мен, намери сама кафето, свари дори яйце за закуска… Викам си, човече удари джакпота!… Такаа… След няколко дни ми вика: „Гошо, искам да се запознаеш с нашите“. То и аз си го бях сложил това в календара — да я заведа при родителите си. Да видят, че не се шляя по заведенията ей така. Тя значи една такава обаче… как да ти кажа… някак притеснена. „Знаеш ли, вика, баща ми е бивш военен…“ Вдигнах рамене: аз съм ерген с десетина години стаж, колко бивши военни съм виждааал… „Той е малко серт, не му се връзвай“. Обещах.

И така, цъфваме за вечеря. Аз нося ей такъв букет за майка й, бутилка вино — както си му е редът. Нали не ми е за първи път да омайвам родители?… Влизаме и веднага цъфна родителката — сякаш чакала на гюме. Ах, ох… Съблякох якето, закачих го на закачалката. В този момент се появи бащата. Подадох му бутилката, усетих, че хареса виното. И докато той четеше по етикета, аз го огледах и, честно казано, нищо страшно не открих по него. Белокос, сресан, обръснат… Събух обувките си и в този момент бъдещият ми тъст се промени: погледът му изстина, раменете се изправиха и той извика:

— Роко, пантофите!

И докато съобразя за кого се отнася, от дъното на коридора долетя кафеникав котарак и остави в краката ми чифт пантофи. После ме погледна някак си… Абе, жално.

Разбрах, че съм загазил…