Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Издание:

Андрея Илиев. Истории от 4×100 без шопска салата

Издателство Арт клуб „Херос“, Стара Загора, 2012

Първо издание

Художник на корицата: Камелия Мирчева

История

  1. — Добавяне

Младите хабер си нямат какво е комсомолска бригада. За тях онова време е тоталитарно, мрачно, комунистическо… Ех, как си живеехме по тия бригади! Мацки, пиене, никакъв контрол!

Бяхме в Казанлъшко. От другата страна на пътя, срещу нашите бараки, беше пчелинът на АПК-то. Една вечер се налюскахме с домашна ракия и спонтанно ни се прияде мед. Оформихме ударна група и потеглихме. Обаче по пътя установихме, че точно специалистът по този вид животновъдство не е попаднал в нея. От петимата никой и идея си нямаше къде из малките дървени къщички се крие медът. Ха да се върнем — ей, ще ни скъсат от присмех. Може и прякори да ни лепнат. Пък и ракията не дреме, избива на юначество… Тия, дето са трепали змейове, само след запой с домашна ще са го правили, мамка му…

— Вижте, пичове — предложи Иван (още не мога да си спомня дали той бе най-трезвеният или най-пияният). — Да дигнем кошерчето и в лагера. Там на светло все ще измислим нещо.

Казах ли, че нощта бе непрогледна като кучешко дупе? Е, сега го казвам… Че има пазач, показваше само хъркането му. Кошерите бяха боядисани в ярко жълто и с повече въображение можеше да се „видят“.

— Ей този — спря Иван.

— Що? — заинтересовах се аз.

Бях към края на пубертета и много питах. Тоест, бях любознателен.

— Най-голям е — озъби ми се той.

Правилно! Като крадем, най-големият трябва да е. Грабнахме го. В този момент ни се нахвърли дребен, но трътлест помияр. Лае до небето и току налита към краката ни.

Разстоянието до лагера го взехме само на заден. Четирима носеха кошера, а петият играеше ариегард срещу песа. Щом инкасираше три ухапвания, минаваше при носачите… Отгоре на това няколко пъти пропадахме в някакви канали, спъвахме се в коренища… Най-после издрани, изцапани и изпохапани се добрахме до нашия район.

Момчетата започнаха посрещането с тържествуващ рев и… млъкнаха. Оня, разбирачът, се плясна по челото и ахна:

— Мале! Донесли сте къщичката на кучето…

Край