Тимо К. Мука
За последните дни от годината

Вуйчо Лаури замина на седемнадесети октомври, в последния ден на октомври се удави баба и през същия ден заваля първият траен сняг. След това нищо вече не изглеждаше интересно: кучетата бяха като болни, скучно беше да се седи дори на тавана на плевнята, като го нямаше вуйчо Лаури да пита какво се вижда отгоре. Напрежението изчезна, след като вуйчо Лаури не беше наблизо. На баба не държахме толкова и вуйчо Армас дори казваше, че при всяко положение щеше да се помине още тази зима — би било дори странно, ако изкара до Коледа.

На погребението на баба никой не плака.

Много не се говореше и за пътуването на вуйчо Лаури. В началото леля Мала и дядо бяха като че ли доволни, че от вуйчо Лаури нямаше вест, добре беше и това, че при заминаването вуйчо Лаури не беше взел реално погледнато нищо със себе си. През цялото лято имаше спорове и караници: дядо обвиняваше вуйчо Лаури, че бил повредил трактора. Сега работата я вършеше конят, тъй като нямаше пари за нов трактор. Вуйчо Армас се опита да защити идеята за нов трактор, но дядо беше твърд именно затова, защото непредприемчивият и плах вуйчо Армас се бе осмелил да постави въпроса за закупуването на нов трактор. Никой не знаеше къде беше отишъл вуйчо Лаури. Заминавайки, той все пак подхвърли, че ако се появи отново насам, пари поне няма да му липсват.

Беше средата на ноември, тъкмо бяхме седнали да обядваме, когато дядо каза: „Дали нашият Лаури няма да се върне скоро?“ С това той даде да се разбере, че свадите бяха забравени и че и той мислеше за Лаури. Въпреки това никой не отговори на неговия уж случайно подхвърлен въпрос.

На мен обаче вуйчо Лаури беше обещал да пише, тъй като не обичаше иначе никого.

— Аз заминавам! Всички тук са проклети дебелоглавци… Няма ли да ти е мъчно, като ме няма? — попита ме вуйчо Лаури, преди да замине.

Той се беше зачервил, а от стаята още се чуваше препирнята между дядо и леля Мала, от време на време и виковете на баба.

— Ще ти пиша. От тебе ще излезе мъж, а не празен дърдорко.

Оттогава чакам писмо.

След като погребаха баба, кучетата избягаха и въпреки че вуйчо Армас два пъти се опита да ги прибере, те пак изчезваха. Докато бяха за малко в къщи, ходеха с наведени глави, срамуваха се и тъга се четеше в техните очи.

Всеки ден извървявах по един километър до пощенската кутия да взема пощата и с разтреперани ръце търсех писмо, адресирано до мен. То обаче не идваше. Разгръщах вестника, да видя да не би писмото да се е скрило вътре. Уви!

Дядо също на няколко пъти взимаше пощата, разпръсната по масата, и оглеждаше писмата за леля Мала, но тогава тя излизаше от кухнята, полюлявайки дебелите си бедра, и грабваше писмата от ръцете на дядо.

— Бива ли да си така любопитен… нали знаеш кой ми пише любовни писма… от него са и тези.

Дядо въздъхна и се престори, сякаш нищо не се беше случило и като че ли него изобщо не го интересуваше какво носи пощенският раздавач. Също и равнодушието на леля Мала беше преструвка. Въпреки че се караха с вуйчо Лаури, тя го обичаше повече от вуйчо Армас. Един ден леля Мала каза на дядо: „Лаури толкова много обича Ейно — странно, че не му пише.“

Това тя го повтаряше в продължение на няколко дена, и то със съвсем сериозен тон: „Наистина съм учудена, че Лаури не пише на Ейно… тук нещо не е в ред.“

Един ден тя ме извика в своята стая. Беше седнала на леглото, краката си беше потопила в леген с вода, тъй като често й отмаляваха.

— Кажи ми сега, Лаури обеща ли да ти пише? Обеща ли да ти прати пари?

— Нищо не ми е обещал — казах и се престорих, че този въпрос изобщо не ме засяга.

Леля Мала не попита повече за това, въпреки че тайно се надявах тя да каже нещо за вуйчо Лаури. Можеше да ме попита дали случайно не зная накъде е заминал, дали е споменал нещо при заминаването си.

Леля Мада само въздишаше и разтриваше подпухналите си пръсти в топлата вода, а когато водата изстина, ме помоли да донеса нова от казана в сауната.

Сняг валя през ноември сравнително малко. Освен това беше топло и той се топеше, а през нощта замръзваше. На двора ставаше хлъзгаво и дядо не смееше да излезе изобщо навън, а вуйчо Армас му каза да си закове железни шипове на подметките. Дядо беше станал много раздразнителен и не говореше почти никак. Дори да кажеше нещо на леля Мала, то гласът му беше или сърдит, или се глезеше като малко дете, с което явно целеше да предизвика караница. Той седеше от сутрин до обед в люлеещия се стол, облечен в мръсни и скъсани дрехи, и пиеше чай, който леля Мала трябваше да вари на печката в сауната, тъй като кухненската беше развалена, а дядо казваше, че парите били свършили и не се знае дали ще се намерят скоро нови.

Можеше да се помисли, че дядо е станал стипца и неврастеник поради смъртта на баба, но в действителност не беше така. Истината беше, че дядо вече години наред не беше говорил с баба, пък и да беше говорил, нямаше да има голямо значение, тъй като баба от десетина години не разбираше нищо.

И на вуйчо Армас не му понасяше атмосферата в къщи. По-голямата част от деня той прекарваше у съседите, като непрекъснато повтаряше, че трябвало да отиде с елените в гората, но това си оставаше само на думи. Той ходеше до магазина и сечеше дърва и това всъщност беше всичко, което правеше.

Преструваше се, че е много загрижен от идването на снега. Казваше, че ледената покривка ще покрие всичко и елените няма какво да ядат. Десетки елени щели да умрат от глад тази зима. В действителност обаче не го беше много грижа за това. Той беше доволен, ако успееше да се напие някак си — самият той нямаше пукнат грош. Всички пари бяха у дядо.

В края на ноември вуйчо Армас ми даде в сауната глътка ракия, която бе останала на дъното на бутилката, и каза, че Лаури щял да си дойде за Коледа.

— Той винаги си идва за Коледа. И сега ще се върне.

После добави:

— И трябва да знаеш, че джобът му ще бъде пълен с пари. Вярваш ли?

— Вярвам…

— Лаури има пари колкото си иска, и на Армас ще даде… — избоботи той.

Леля Мала каза, че Армас страдал от комплексите на старите ергени, с което намекваше и за собствения си годеник, който редовно пишеше дълги писма и в тях подробно описваше всичко. Но както ние, така и леля Мала знаеше, че никога няма да се омъжи. Тя беше четиридесетгодишна, оплакваше се от болки в краката и бодежи в гърдите.

— Не съм вече за женене — въздишаше тя и веднага се засмиваше.

Когато и ноември отмина, изглеждаше, че и на леля Мала й е трудно така. И тя се нуждаеше от промени. Тя нямаше с кого какво да сподели. Лаури беше заминал, Армас висеше у съседите до среднощ, а дядо само мърмореше. През нощта леля Мала ме притискаше до своите меки гърди и ми шепнеше:

— Не се бой, моето момче, ще се грижим за тебе… леля Мала ще се грижи. Не се притеснявай, че дядо е станал такъв… старата Мала ще се грижи.

След време тя каза:

— Дали Лаури няма да се върне за Коледа?

Помислих си да я попитам дали и на нея й липсва Лаури и защо всички викаха по Лаури, докато беше в къщи, щом като сега толкова им липсва. Но леля Мала ме беше пуснала вече, обърна се към стената и веднага започна да хърка. Оттатък дядо беше станал от леглото, седеше сега в люлеещия се стол и викаше с дрезгав глас:

— Мала, Мала! Има ли чай? Жаден съм.

Леля Мала може би чу гласа на дядо, но се престори на заспала.

Вечер кучетата в селото виеха, там бяха и кучетата на вуйчо Лаури. Те не се чувствуваха добре при дядо и при леля Мала, а и мен не обичаха много. Една нощ в началото на декември сънувах вуйчо Лаури. Беше лято и той караше трактора покрай синора, а аз тичах след него и виках: „Дай и аз да покарам малко.“

Всеки ден следобед отивах до пощенската кутия, разгръщах внимателно вестника и се разочаровах всеки път, защото нямаше писмо. Защо не пишеше? През нощта в стаите беше студено, тъй като леля Мала се боеше да затопли добре печките — боеше се повече от мърморенето на дядо, отколкото от прокрадващия се в стаите студ. През нощта тя натрупваше върху мен и нея много одеяла, но колкото и добре да се завиваше, все се оплакваше от болките в краката.

С наближаването на Коледа дните ставаха все по-мрачни и краткият миг на провиделяване по обяд ставаше все по-къс. Въпреки това дядо не разрешаваше да се пали лампата преди пет часа, когато беше вече съвсем тъмно. В пет часа леля Мала най-после запалваше двете лампи в стаята, а дядо взимаше вестника и го четеше до късно вечерта. Една седмица преди Коледа леля Мала започна с коледното почистване. Дори и това дразнеше дядо. Той започна да плюе по пода и престана да се мие. Вуйчо Армас на няколко пъти се прибираше късно през нощта, разхождаше се още дълго нагоре-надолу из стаята и ме питаше шепнешком: „Дойде ли вест от Лаури?“

Бях като болен. Не исках да излизам, а вътре беше потискащо.

Помагах на леля Мала, колкото можех, да измие пода и стените. Проветрихме всички шкафове и дрехите. Навсякъде беше прашно и мръсно.

Два дни преди Коледа дядо и леля Мала се скараха.

— Недей да се ровиш в моите писма — крещеше леля Мала, цялата зачервена от възбуда, и размахваше писмото пред носа на дядо. — Добре знаеш от кого е, така че не е необходимо да се оглеждаш. Годеникът ми пише от града. Така да знаеш.

— Не се ровя в ничии писма — отвръщаше дядо.

— Не се ровиш ли? Всичко видях…

— Така ли? В собствената си къща се намирам и знам какво правя. Аз съм я строил още преди ти да се родиш… баба ти и аз…

— Това няма нищо общо — заяви леля Мала и полюлявайки бедрата си, напусна стаята, като тръшна на излизане така вратата, че стените се разтрепериха.

Когато вечерта запалиха лампите, дядо седна отново да чете вестника. В стаята беше толкова студено, че след малко той ме помоли да му завия краката с одеяло.

Леля Мала се разхождаше сърдита из стаята и се взираше от всеки прозорец навън. От време на време поглеждаше часовника, като че ли очакваше нещо.

Напрежението обзе и мен, беше ми трудно да седя на едно място. Леля Мала се обърна раздразнена към дядо:

— Защо почна всеки ден да четеш вестника, като досега никога не си го чел? Какво очакваш да откриеш в него?

Дядо сгъна бавно вестника. След това отвори уста и започна да крещи:

— Аз не чета вестника. Дори и да чета, аз търся да видя дали не са заловили някой познат бандит… и като не открия, съм доволен.

После дядо се засмиваше и гледаше злорадо леля Мала.

— Познати бандити, значи — сопна се леля Мала. — Знае се кои са тези бандити…

Дядо се изплю на пода до краката на леля Мала и каза:

— Недей, скъпа Мала, да бъдеш така лоша, и то сега, преди Коледа.

Леля Мала избухна в смях, който бързо се превърна в ридание. Беше станала безмълвна от грижи и болка.

Нощта преди Бъдни вечер валя сняг, но времето беше меко, така че той бързо се стопи. Вуйчо Армас отиде още от сутринта в селото да търси ракия, но още по обяд се върна разстроен с посивяло лице. В джоба си носеше страница от стар вестник, която беше взел от съседите.

— Няма ги кучетата на Лаури — каза той, като че ли беше отишъл да търси някакви кучета.

— Не намери ли ракия? — попита дядо.

Леля Мала вареше каша в кухнята. Щом влезе, вуйчо Армас й подаде вестника и каза:

— Лаури е в затвора.

Той посочи с пръст съобщението.

Леля Мала застина на мястото си разкрачена, с глупаво изражение на лицето. След това ми подаде тенджерата, взе вестника и прочете съобщението, без да погледне към прегърбената и сива фигура на вуйчо Армас.

— Значи, в затвора — успя да каже тя и заплака.

След това настъпи мълчание.

Дядо не каза нищо — прочете съобщението, поклати се малко в стола и отиде да си легне.

Навън времето омекна съвсем и привечер заваля дъжд. Въпреки че преди малко бях прочел, че вуйчо Лаури е в затвора заради обир и две кражби, все ми се струваше, че той изведнъж ще влезе тук, ще седне на масата, ще си сипе каша и ще извика: „Ето ме и мен, скъпи приятели, отново у дома.“

Нервно ходех от стая в стая. Вуйчо Армас беше седнал на стола до вратата и говореше ту за кучетата на Лаури, ту за дъжда, който продължаваше да вали навън, ту пък за себе си, колко празен и нищожен се чувствувал. Той беше почти петдесетгодишен и през целия си живот не беше постигнал нищо.

Леля Мала запали свещите. Към шест часа изядохме коледната каша с варено месо. През цялата вечер дядо не обели нито дума. Гледаше сърдито леля Мала и мен — колко месо ще изядем. Той самият взимаше месото от чинията си с пръсти, гризеше го и го смучеше, като в крайна сметка остави много хубави парчета недоядени.

Всички си легнаха рано, но аз стоях буден до късно зад гърба на леля Мала и очаквах да чуя стъпките на вуйчо Лаури.

Навън дъждът продължаваше. Снегът се бе превърнал в киша. Леля Мала дишаше тежко и въздишаше насън.

На Коледа дядо продължи да мълчи както на Бъдни вечер. Свил вежди, той се взираше в една точка на стената, като избягваше да поглежда към вуйчо Армас или леля Мала. Той се мръщеше и кашляше силно, но не казваше нищо. Леля Мала приготви няколко пъти чай и го поднасяше на дядо, без да трябва той сам да си поисква. Тишината ме дразнеше. Разхождах се неспокоен из стаята, гледах от прозореца навън към пътя, който водеше в селото.

Значи, така се случи. Вече нямаше смисъл да се чака нито писмо, нито вуйчо Лаури или все пак… Тази гробна тишина само на неговото отсъствие ли се дължеше? Какво се беше случило? Защо му е трябвало да се забърква в такава истории?

Мислех си за предишните Коледи. Тогава всички си бяха в къщи, но дали наистина беше по-различно? Вуйчо Лаури винаги беше неспокоен и все му се искаше да замине нанякъде, дядо дразнеше леля Мала, а баба си говореше несвързани неща.

След коледните празници настъпиха студове. Вуйчо Армас тръгна на работа веднага след празниците, стегна ските и прегледа въжетата. Леля Мала беше щастлива, че той заминаваше, но вуйчо Армас се върна още същата вечер мъртвопиян и легна болен.

— Иди ти, Ейно, да нацепиш дърва, за да може госпожица Мала поне да сготви — каза вуйчо Армас. — И прибери кучетата… тук е така тихо, като ги няма дечицата.

— Е, доста ще да е болен Армас, щом като и дърва не може да нацепи — казваше язвително леля Мала, а дядо го гледаше втренчено, като че ли го виждаше за пръв път.

Отидох да прибера кучетата през последния ден на годината. Беше много студено и затова кучетата сигурно с охота се съгласиха да се върнат. Навръх Нова година заваля сняг и студът отпусна, но само след три дни на кучетата отново им дотегнаха дядо и леля Мала и си отидоха.