Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Сборник. Финландски разкази

Първо издание

Редактор: Георги Вълчев

Художник: Красимира Златанова

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. Редактор: Александър Димитров

Коректор: Людмила Стефанова

Излязла от печат юли 1978 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул, „Г. Генов“ 4

ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна, бул. „Хр. Ботев“

 

Suomalalsia kertomuksia

KOONNUT IA TOIMITTANUT:

tri Georgi Voltsev

Kustannus NARODNA KULTURA

Sofia, 1978

История

  1. — Добавяне

Пазар на секса! Гонитба за секс! Не, не съм за това. Любовта е красива, но как могат да се свържат с нея сексът и всички ония грозни хора по света? Любовта е мъничка и красива, тя е като цвете, което расте на камениста почва. Розов храст сред морени. Дайте на хората въображение, находчивост и добър вкус. Защо никой да не търгува? Защо не рекламна кампания! Демонстрация в полза на малката красива любов. Елате на демонстрация, моля. Облечете най-хубавите си дрехи, вземете децата и внуците си с вас! Шефе на полицията, бъдете така любезен да пратите най-силните си мъже с палки, сълзлив газ и бронирани коли. Любовта има нужда от препятствия, малката красива любов не расте, ако не я удрят с ботуш по главата и с палки в кръста.

Аз говоря с такъв унил глас. Прощавайте! Но на самата демонстрация ще направя всичко, което е по силите ми. Ще нося плакат, на който ще пише: „На розовия храст сто пъпки. Косите ми са разчорлени. Обута съм в гуменки“.

В мислите къщата расте лесно, издига се от земята като гъбите след дъжд. Не ми трябват гъби. Не обичам гъби, нито гъба, а освен това дъждът ще ме измокри. В действителност къщата е стара, над петдесет години. Вече преминава средната възраст за една дървена къща. Но така и така плащат наем, защо пък да не се вземе. Да не съм благодетел на хората. И аз трябва да живея. Освен това цялата тази история съм си я измислила. Тази къща. Аз дори не мога да си представя по-хубава къща. В един тухлен дом може да живее доволно семейство, но в старата дървена съборетина може да се роди едно свещено недоволство. От това? Да се роди? Парцелът е ценен, от него бих получила по четири десетарки за квадратен метър когато и да било, но няма да продавам на ниска цена, стойността постоянно нараства. Наследила съм го от баща ми. Баща ми беше слаб човек, имаше златен часовник и се увличаше от военната история. Той беше необичлив, всъщност биха могли да го обвинят във всичко, ако се вярваше на психологията. Когато изгубих вяра в нея, нищо повече не остана. А освен това защо да го намесвам сега. Нека си почива в мир.

Когато влюбените се пренесоха в къщата, наоколо се породи някакво безпокойство. Нали ги знаете онези стари квартали с частни къщи, малки парцели, къщите строени без план, всичко разхвърляно, ябълкови дръвчета — където свърнеш. Отвсякъде дебнат, надничат, надяват се да видят пикантни сцени. Зиме, когато листата са окапали и струпани за изхвърляне, снегът е заскрежил клоните и защищава: посипана със сняг ябълка е по-сигурна защита, отколкото без сняг и без листа. Но калините! Зиме техните гроздове колкото юмрук висят по краищата на клоните така сочно, като снежни топки, през тях всичко в червено ти се вижда, пфу!

Но да бихте видели онзи парцел на ъгъла на Кралска улица и Зелена улица. Ограден е с приличен за възрастта си плет (парцелът между другото е на ъгъл, моля да се вземе и това под внимание и към него ще се прибави, вероятно при следващото мерене, една ивица ничия земя, три метра широка и петдесет метра дълга) от вътрешната страна на плета, на завет, на мястото на бившето торище, расте разнообразна растителност: подбел, репей, дива калина, подрумче, а така също мерудия плюс глухарчета. Това изобилие на видовете бие в очи. Сочност, виталност! Много добре защитени от прогнилия плет.

Жената плаща наем съвсем редовно, тя е моя наемателка. Не се боя, тя е на щатна работа. Съседите са установили, че всяка сутрин тръгва в едно и също време към автобусната спирка със самоуверен, решителен вид. Мъжът й носи брада. Но какво ме засяга това. Не се интересувам от техния частен живот. Те не вдигат шум, не пречат на съседите, не се държат неприлично. Няма оплаквания. Да, само това не се харесва, че те са така тихи, че пердетата им са винаги спуснати. Да бяха оставяли поне мъничък процеп.

Освен това мъжът не живее тук, той идва само на гости, според мен — дори не го виждам. Полицейските разпоредби разрешават каненето, посрещането на гости. Обработват ме! Манипулация! Това е несправедливо, дето казват: „На нея никога не са идвали на гости мъже!“ Не искам да слушам.

За любовта освен това са необходими двама, затова е нужен мъж. Любов, която цъфти самотно, не се одобрява. Не я вземам под внимание. Не е и в програмата за примамване на клиенти на нито едно рекламно бюро. Всеки ден една малка любов, всеки ден една малка любов — животворна сила, нежна и прозрачна кожа — всеки ден, всеки ден, всеки ден.

Подовете на постройката са наклонени, те скоро ще се срутят, усетът ми подсказва. Дано не се случи нещастие; според мен жената явно страда от затлъстяване. Ако дъските на пода се счупят, разклатени от нейните тежки крачки, тя ще пропадне в черния отвор (ай, ай, ай) и няма да излезе оттам. Ще се цупи там изцапана и подута, ще вика, че това не се трае. Ако стане, казвам, не съм длъжна да я обезщетя. Това е и в договора за наема. Нямам намерение да правя ремонт. При този наем. Ами застраховката за пожар? Лоши сънища за пожари ме спохождат. Пожарният инспектор се усмихваше цинично. Пожарникари влязоха и загасиха всичко. Напразно безпокойство. Нима в собствената си къща не може да си запали огън! Не бъди глупава, пожарът може да се разпространи. Другите не искат да изгорят.

За щастие мъжът е по-слаб, нищо, че има малко коремче. Брадата му е синкава, рядка на вид. Мустаците му са тесни, изтънчени. Изтънчени. Изтънчени. Осведомила съм се вече за него: той е от бедно, но честно семейство, завършил е университета в Хелзинки, има застраховка и изплаща заема от държавата за следването си, един чадър и парцалив балтон. Или не много парцалив, само малко изтъркан по ръкавите. Яката е износена и щръкналите конци гъделичкат врата му. Той повдига показалеца си и показалецът чопли врата, сгъва се и се разгъва, търси крайчето на конеца, изучава корените на космите, вратът се протяга, косите на тила — в безредие… На мен ми харесва чудачеството, не благоприличието. Не бих искала какви да е хора в къщата си.

В съседния двор госпожата казва на най-голямата си дъщеря:

— Това е вече невъзможно, пак такива хора за съседи, ще ми се да се оплача, но каква полза. Ако някой им каже нещо, мъжът се държи неприлично. Човек даже не може да общува с такива… Невенчана двойка.

— Чифтосали се — добавя дъщерята.

— Шшшт, така не се говори, такива думи не се казват.

— Не го разбирам този мъж — обажда се дъщерята, — ами че жената е много по-стара.

— Какво говориш!

— Да, вижда се, тя е по-стара.

— Ами. Жената не е стара, млада е, непълнолетна. Какво става пред очите ни!

— Виж й тялото! Същинска крава!

— В тази възраст момичетата често са бременни. Тя е най-много на шестнайсет. Ще се обадя в службата за защита на децата.

Отидох при тях с вирната глава и в раздразнението си стъпих в цветната леха. Казах:

— Може ли да обясня? Те са почтени хора, но необикновени. Погледнете дори данъчния регистър. Техните имена са в данъчния регистър.

Госпожата:

— Коя сте пък вие? Сигурно някой почтен, макар и необикновен човек. Ха, ха!

— Аз съм притежателка на къщата. Наемателите ми са почтени хора.

От смеха на госпожата разбрах, че тя беше нещо съвсем друго от това, за което би искала да се представи. Мен не можеш ме излъга. Едва ли нейното име го има в данъчния регистър. Не се разкрих повече, обясних спокойно каква е работата, защото по-важно е как изглежда, а не каква е същността.

Госпожата имаше мазна, лъскава кожа, разширени пори по лицето. Опита се да важничи. Дъщеря й си плю на петите. Поне се засрами. Но майката беше отровила с клюките си всичко наоколо. Една от нейните съюзнички извика откъм Зелена улица:

— Мъжът е негър. Негър и нимфоманка. Това е то нашият слум[1].

И после почти изкукурига:

— Детеосквернител!

Какво ли пък си мислят тези! Но ако почнат да говорят за слум, цената на парцела се намалява. Аз се нервирах, не трябваше да ходя там. Стоях на двора, на алеята, обрасла с подрумчета и великденчета. Погледнах стъпалата си: те бяха розови, кожата изтъняла. Улових едно великденче между пръстите на краката си. Зад кладенеца се разнесе глас, точно като на една моя бивша съученичка:

— И защо жената да не може като мъжа! Веднага викат нимфоманка, нимфоманка! Аз изисквам равноправие.

— Долу расовата дискриминация! — чу се от високоговорителя.

Негър. Втресе ме. Аз обичам мира и тишината. Не бих я взела, ако знаех. Исках идилия, а в къщата вилнеят духове. Аз трябва да плащам и данък за проклетата съборетина, а даже и за улицата. Наемът не стига да покрие даже част от разходите. Няма сметка да се държи къща и изобщо няма сметка да се живее. Аз съм разочарована от наемателката си, която трябваше да е почтен човек. Негри и уличници тичат из къщата ми. Това непълнолетно момиче, което има толкова голям корем, да не би само… Някой каза, че там видели някакъв стар развратен старец, вероятно пропаднал алкохолик. Там има вече твърде много хора, по колко ли се падат на квадратен метър, подовете се износват, праговете трябва да се оковат с желязо. Цялата тази противна сган се шмугва от стая в стая, гонят се един друг, налудничава игра, тя може да свърши лошо и аз трябва да сложа предупредителен надпис. Не съм длъжна да ги обезщетявам.

Къщата се протяга нашироко, пулсира и диша спокойно. Приятно е. Покривът изглежда като подновен, керемиден, как ли ще издържат дървените греди, ама те съвсем не са укрепени. Непременно трябва да се подсилят. Виещите се розови храсти са разцъфнали, пчелите жужат.

През зимата, значи? Не! Дим се извива от комина, как блести небето. Тогава, когато воювахме… Димът има специфично, кръгообразно движение, той се разпръсва и частиците му се движат по определени, закономерни орбити, които могат да бъдат изчислени. Там долу пламти домашното огнище, колко трогателно уютно е. Чест и слава на домашната ръчна работа. Може би някоя жена поне сега готви нещо за ядене, когато се освободи от своите нимфомански развлечения и суета. Може би пък е седнала до печката с пура в ъгълчето на устните си и пуска бели малки лукчета в нагорещеното олио. Лакомница. Тананика си някаква беззвучна песен.

Шише червено вино на масата. Има намерение да изпържи гъби и лук с говеждо месо, да ги задуши в червено вино. Да поръси обилно с магданоз — за украса. Аспержите се прибавят накрая. Жената е облечена в черна рокля.

Би трябвало да облича памучна рокля, когато се върти около печката. Трябва да знае, че това е нужно и заради самата любов. На любовта са присъщи: чистота, спретнатост, красота, искреност, плахост, тесногръдие, пресметливост, алчност.

Сега аз се приближавам към къщата, промъквам се през снега и се опитвам да надникна през прозорците. Краката ми са мокри, пристъпям уж по старите следи, а пропадам до пояс в снега. Студено е и отвратително. Не искам. Защо снегът не е изринат, дори до клозета не е направена пътека. Съседите непрекъснато гледат от двата прозореца на горния етаж, наблюдават с бинокъл, а жената, която мете в съседния двор, втренчено и остро поглежда през два чифта очила. Такива като тях не вярват каквото им се говори, не разбират, не оставят на мира младите влюбени. Те се натрапват изведнъж, блъскат се в мене, сякаш не виждат, че съм затънала до пояс в снега. Говорят най-напред шепнешком, после викат какво са видели: двама голи, които забравили плътно да затворят пердетата, един негър и тази нимфоманка. Видели през отцепката на своите пердета, били съвсем голи, мъжът бил не знам как, жената правела не знам какво… Аз мразя такива работи, как смеят! Мъжът галел жената със своите тъмни ръце. Оставете ги на мира. А виещите се храсти на розите цъфтят посред зима, това ще да е поличба. Или пък да не са пластмасови тези рози! Пластмасовите не можеш често да различиш от истинските и те са почти вечни. Как ли издържат на студа? Прането се развява на найлоново, вечно въже за простиране на пране, въздухът ухае и звъни, а от небето ни гледа една усмихваща се уста. Небето и земята се целуват, биха искали да се съединят, опазил бог от такова съединение, от изстъпленията на първичните сили, когато планините затреперят от страст и се стопяват в реки от лава, когато звездите полетят от небето на огромни рояци, а земята се насочи към висините като горящ газ и вече няма никого, нищо, освен туй, вечното, потенциалната субстанция, е дай ни, значи, вечен покой и забвение.

Но тук е красиво. Винаги съм твърдяла, че парцалената черга е елегантно нещо. Тя е най-подходяща за такава именно малка красива къщичка. Стените са боядисани в червено. По подовете губери. Парцали? Губери? Е, нека бъдат и двете. На губерите може да лежим, ако искаме. Оная жена в черната рокля се задава срещу мене. Покланя ми се и ме поздравява: „Добре дошли!“ И започва да ми показва своето хоби. Естествено тя си има хоби. Събира старо сребро и порцеланови изделия. Какъв прекрасен старинен шкаф! Наследила го от баба си. Тя била голям колекционер. Би трябвало всички хора да колекционират, това успокоява. Та тя ходи, хлопа, тропа, събира, проси, позорѝ се, все едно. Майката на баща ми събираше домашни прахове. Хм. Това пък откъде ми дойде наум. Внесли са домашна култура в това старо гнездо на свраки. Смешно казано, но наистина свраче гнездо. Но тя е търговка, ръководи огромно търговско заведение.

Мъжът и жената са седнали до масата и подпират лакти на мушамената покривка. Седят един до друг от двете страни на ъгъла на масата. Довършват яденето и започват да четат. И двамата държат някакви книги. Те са от оня тип хора, които обичат да четат книги. Тези тук ги интересуват главно военните истории… Това е, така да се каже, някакво помирение. Приятно им е, те се обичат.

Мъжът покашля и задържа оригването си, като плътно притиска брадата си. Безпокоят го вероятно стомашните газове. Добрите хора често страдат от такива газове.

— Художествените произведения са стратегически отговори на въпроси, поставени от породилата се ситуация. Това не е ли умствена, изходна точка?

— Това е чужда изходна точка, а не твоята. Искаш ли още говеждо?

— Ще взема още малко. То стратегическите отговори крият тънкости. Не знаеш какъв ще бъде отговорът, ако не познаваш ситуацията.

— Точно така. Не знаеш какво има пред вид жената, когато казва „желая“, ако не знаеше, че ще се жени.

— И въобще сраженията се печелят или се губят, защото, от една страна, се вижда тактическата линия, а от друга — не.

— Изобщо сраженията нито се печелят, нито се губят, те се проточват само. Спомням си за онази радост, даже след години, че сражението продължава.

— Говорим за сраженията. Губещата позиция може да се опише стратегически, но много рядко такава една стратегическа позиция може да се прикрие и да не се разбере, че е била тактически лоша.

— Победната стратегия върви от едно тактическо поражение към друго. Това аз смятам за гениално ръководене на военни събития.

— Чисто стратегическото решение цели́ рядко бързите победи или пък се бои от бариерите, които поставят посредственото поражение.

— Пир е бил лош любовник, това е всичко. Нито пък аз ще се оженя за електронна машина, дори да играеше на бридж.

Ето такива неща говорят влюбените, любовта се чувствува добре в чистия планински климат на военното изкуство. Сега те ядат говеждо месо с вкусни малки лукчета. Аспержите, изглежда, са се свършили. Те съвсем не знаят, че ги гледате пък и да знаеха, не биха обърнали никакво внимание. Те са така спокойни, съвестта им е чиста. Когато излизат, вървят бавно, мъжът гледа към земята, а жената оглежда небето… Не, обратно, разбира се, съвсем обратното. Те не мислят за това как изглеждат и съвсем не забелязват тези, които идват срещу им.

— Струва ми се, че имам нужда от известно разнообразие.

— А мангизи имаш ли?

— По дяволите, ти винаги ограничаваш моите възможности.

— Трябва да купим нова мебелна гарнитура. Хората се смеят на тази, дето е останала тук от майка ми. Имаш ли още някакви пари в банката?

— В живота има и някои други неща, освен тия проклети мебелни гарнитури. Ще ми се да променим този наш стил на живот. Нито работата мога да си върша както трябва, нито каквото и да е друго мога да подхвана, ако някак вътрешно не се обновя, разбираш ли?

— Винаги говориш за приятелите си, да ги поканим някой ден.

— Аз по-рано издържах някак си с тебе, но ти толкова си се изменила. Ти въобще не ме стимулираш.

— Аз също не издържам, все трябва да пестя, да се стискам. Хлапетата са само на моя гръб. Да ги бях родила по-добре на някой друг, малко по-мъжествен тип.

— Слушай, с какво ще привлечеш някой друг по-мъжествен. В самата тебе няма дори капчица женственост. И аз трябва да се задоволявам с това, а ето вече скоро ще остарея съвсем.

— Доста често си пийваш, колко пъти се връщаш пиян. Мислиш, че това ми е много приятно. Скоро ще станеш импотентен, внимавай само.

— Е, като стана, сигурно ще ти е по-приятно, че ще можеш да ме въртиш на пръста си. За нищо друго няма да мисля, освен да трупам пари.

— Слушай, това е въпрос на вкус. Ти искаш ли да преуспееш, или не, да направиш нещо за обществото, или не? Ако те задоволява само това да си поприказваш весело с приятелите си, да си пийваш, хубаво да знаеш, с тебе е свършено. Нищо няма да излезе от тебе, нищо няма да излезе… Пък от малко, малко да помислиш веднъж и за своите задължения.

— Да, виждам, виждам какво чудесно бъдеще ме чака. Де да знаех тогава, когато си пъхнах тиквата в торбата.

— Бракът е необходимост, ако искаме нормално да функционира обществото. Да не мислиш, че ония вечните ергени правят нещо, само се хвалят, дърдорят празни приказки, мотаят се само. Друго нещо е мъжът, който си има жена, деца, свой дом. Това именно движи машината на обществото.

Ако мъжът обича жена си, той естествено иска да направи както нея, така и своите деца щастливи. Да им създаде сигурен дом, а жената пък от своя страна прави всичко възможно да бъде полезна на своя съпруг.

Зная, разбирам истината. Любовта е един полузабравен сън, както при кулисите, прожекторите, декорите. Очаквам спокойно това, което трябва да се случи. Но в полунощ се събуждам и си мисля, че е настъпило утрото. А той не идва при мене, въпреки че тук е къщата ни с пълзящите рози. Или пък сънувам, че идва да ме убива. Идва винаги в нов вид, променя своето лице, ръцете си, но винаги с някаква омраза в очите. Неговата красота, ах, неговата красота! Дори не бих искала той да е неуязвим, да бъде съвършен, без грешки. Искам само да е по-чувствителен, макар и подозрителен, нека се хвали, нека се държи неприлично, нека ръцете му да са мръсни, нека се прави на суров и безчувствен, няма да се противя и на неговото упорито мълчание. Не преслушват скалите и не мерят кръвното налягане на електрическите стълбове, беше казано от един философ в някакъв вестник… Не вярвам, че винаги греша, пък и сам човек не може да греши…

На покрива е пораснала трева, сякаш е лято, годишните времена някак си щастливо са се объркали. Къщата е ремонтирана, основен ремонт, излезе безобразно скъпо, но струваше си. Нафтова печка, и те двамата, тази двойка… Според мене въобще да не си закриват прозорците с пердета. Да разправят каквото си щат съседите. Бих искала и да ги погледам.

Бележки

[1] Слум — беден, краен квартал. — Б.пр.

Край