Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от фински
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Сборник. Финландски разкази

Първо издание

Редактор: Георги Вълчев

Художник: Красимира Златанова

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. Редактор: Александър Димитров

Коректор: Людмила Стефанова

Излязла от печат юли 1978 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул, „Г. Генов“ 4

ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна, бул. „Хр. Ботев“

 

Suomalalsia kertomuksia

KOONNUT IA TOIMITTANUT:

tri Georgi Voltsev

Kustannus NARODNA KULTURA

Sofia, 1978


Когато понякога човек си затвори очите и си спомни за миналото, то пред него се проточва дълъг еднообразен път, каквито са пътищата през мочурищата в Похянмаа. Напред в далечината пътят се стеснява, назад също, а от двете страни на пътя зад канавките започва сивата, рядка, проскубана борова гора. Километри и километри напред, докъдето стига погледът, същата тази равнина. Никаква планина, нито хълм или синеещо се езеро.

Същите чувства, които обземат човек, ходейки по такъв път, го завладяват и когато си спомня за миналото. Повтарящото се еднообразно ежедневие, което не е нищо друго, освен смяна на едно занимание с друго, също като смяната на един километричен камък с друг. Нито една къщичка няма край пътя. Смачканата трева край канавката показва само мястото, където понякога си сядал да отпочинеш.

Все пак дори и в Похянмаа има пътища, които водят до някой хълм. В живота също има празнични мигове, така както в гъстата гора има мочурище, сред равнината хълм и остров в голямото море. За тях пътникът си спомня с удоволствие и тогава, когато отдавна ги е отминал и няма вече надежда да се върне обратно при тях.

Тъжни са тези моменти и изпълнени с копнеж. Но за тях човек си спомня с удоволствие. Те прочистват и извисяват, събуждат желание за разбирателство, хармония и мир.

Оттогава изминаха много дълги години.

Беше средата на август и лятото отиваше към своя край. Бях тръгнал на път, пристигнах с малко корабче в едно село и оттам поех пешком към онези далечни хълмисти местности и селца, чиито светлеещи ръжени поля и почернели угарни ниви се виждат отдалече. Там, при онези старинни къщи, до които никога не е стигала каруца, край които всяко лято се появява по някоя мечка, натам ме теглеше сърцето. В тихата предпразнична вечер селяните се стягаха за път. Църквата, в която щяха да ходят, се намираше в съседното село. Нашите лодки минаваха през малки езерца и рекички, чиито брегове бяха обрасли със зеленина. Когато стигнехме до някой водопад, слизахме от лодките и се спускахме пеша до мястото, където ни чакаха нови лодки. Преди да се мръкне, стигнахме до общото пристанище на съседните селца.

От къщата край брега на другата сутрин започна моят път. Пътешествието ни нямаше цел, имах намерение да се лутам из горските пътечки, да оставя на пътя да ме води, накъдето поиска. Ако пред очите ми се изпречи красива къщичка и пътечката води към нея, то аз ще се оставя да ме изведе дотам, а ако вече е късно, ще остана да пренощувам.

Бях тръгнал на път, тъй като всичко около мен ми беше дотегнало вече. Избягах от скучните хора, от все същите лица, които срещах всеки ден по улиците на малкото градче. Сред тях в сърцето ми не бяха останали чувствата, чиито корени гризеше далечният копнеж и несбъднатите надежди. Но какво бяха този копнеж и тези надежди? Това и аз не знаех. То беше нещо мъгляво. То беше останало да живее в старите спомени, в чиито изсъхнали корени нямаше вече сок за ново растение. Не бяха радостни и собствените мисли. Те линееха по повърхността на земята, а нямаше свежи идеи, които да ги издигнат над хоризонта на моето обкръжение.

Когато обаче вървях по пътечката, която ту криволичеше покрай някоя горичка, ту се впускаше навътре в хладната дъбрава и водеше по малки мостчета през блата и долчинки, аз чувствувах как постепенно в мен всяка клетка се подновява. Прескачайки от камък на камък, усещах как моите мускули се раздвижват и тялото ми става все по-гъвкаво. Как се наслаждавах на всеки обрасъл с мъх камък и на всеки завой, който откриваше пред мен ту някоя слънчева поляна, ту се гмуркаше в мрака на гъстата гора. От изсъхналите извори бликаха вече свежи чувства, напълниха се гърдите и мислите се движеха, като да бяха смазани с масло. Въздухът наоколо беше нов и свежият аромат на листата опияняваше кръвта като вино.

Дълги мигове седях след това край пътя, върху обрасли с мъх камъни и облегнат на някое дърво, заслушан в песента на листата над мен и в далечния шепот на боровата гора. Друг път пък се изкачвах на някоя купа сено край пътя и се изтягах сред приятно ухаещото сено.

В един летен ден вървях сам-самин, без да срещна никого и без да имам желание да срещам някого. Слънцето клонеше към заник, когато изведнъж пътят започна да се разширява, гората да се разрежда и пред очите ми се откри поле, а в края на полето малка къщичка. Откърших няколко изсъхнали клона и се промъкнах през отвора. Поех по синора и стигнах до полянката зад къщичката.

Нивата около къщата бе засята с ръж, половината бе ожъната и вързана на снопи. В края на ожънатата част стоеше мъж с превит гръб и връзваше снопи. Зад полето започваше езеро. Пътят до езерото минаваше между хамбара и обора. Зад езерото се откриваше хълмист пейзаж, а в подножието на най-високия хълм се виждаше доста голяма къща.

От обора излезе стопанката с ведро мляко в ръка. Поздравих я и попитах дали ще се намери някой да ме превози на другия бряг.

— Превоз винаги ще се намери — отвърна тя любезно и попита откъде съм и накъде пътувам.

Аз я попитах дали ще успея да стигна до онази къща отсреща, преди да се мръкне. Далече ли е дотам? Тук в гората разстоянията трудно се определят…

— До боровия хълм ли? По вода е към четвърт миля.

Тя остави съдовете на стъпалата, ръкува се, отвори вратата и ме покани да вляза в гостната, докато отиде да извика момичетата, които отишли да берат боровинки.

Аз обаче влязох в дневната, чиято врата бе закачена с маша, за да стои отворена. Стените бяха черни и лъщяха, сякаш бяха от махагон. Подът беше застлан със сено, като между вратата и масата бе оставен тесен проход. Стари дрехи висяха по столовете и бяха натъпкани по лавиците. Хвърлих се по гръб на мекия под, скръстих ръце под главата и зачаках. Спиреите ухаеха, а от сеното се носеше силен, приспиващ аромат. Щурец свиреше до печката, друг му пригласяше от другата страна на стаята. Вечерното слънце проникваше през прозорчето и се отразяваше във вдигналия се в стаята прах.

Да можех да остана тук, да спя, да се събудя за малко и да погледам тавана, усещайки приятната умора, а после да заспя отново, пренасяйки се в друг свят. Да се разпадна, да се смаля, да се изпаря, без да чувствувам нито мъка, нито болка.

Чувствувах се прекрасно. Като че ли нямах вече нищо общо с онези места, в който досега бях прекарвал времето си. Нямаше човек, заради който бих живял и комуто бих липсвал, ако умра.

Или пък да взема да остана тук. Бих си построил къща и бих си спечелил верни приятели в лицето на стопанката, стопанина и техните малки дъщерички, които сега берат боровинки. Бих живял тук заедно с тях, бих ходил на лов, бих обикалял из тези мрачни, величествени гори, бих се превърнал в земя, бих се сраснал с гората. Те биха се привързали към мен може би повече, отколкото другите. Бих желал да стана като тях, да мисля с техните мисли, да виждам всичко, както те го виждат, да стана селянин.

Отвън, под прозореца, се чуха чевръстите стъпки на стопанката и тропането на малките момичета. Тя отново ме покани да вляза в гостната.

— Бих ви поканила да останете да пренощувате, ако не бързахте толкова и ако не беше така тясно в нашата къща.

Казах, че все пак ще си вървя, и тя извика на момичетата, които надничаха през вратата:

— Тичайте на брега и отведете гостенина до онова място, дето започва пътят за Боровия хълм.

Все пак тя беше приятна и любезна и аз бих могъл и тук да пренощувам. Но след като вече бях решил да тръгна, тръгнах. Мъжът в полето бе вече изравнил носа, издаден в ръжената нива, и бе започнал да дълбае залив в житното езеро.

Едното от момичетата тъпчеше отвора в дъното на лодката с трева. Със своите малки ръчички то късаше трева от брега и я натикваше с палеца си в отвора. Другото момиче поставяше греблата на мястото им. След това двете се вкопчиха в носа на лодката и техните малки кафяви крачка потънаха в пясъка.

— Нека ви помогна.

— Ще се справим сами — отговориха те задъхани в един глас и в същия момент наистина успяха да изтеглят лодката във водата.

— Нека една от вас да седне отзад, а аз ще греба.

Но те не позволиха. Аз трябваше да отида отзад, а те седнаха една до друга на дъската при греблата. Задницата се наклони леко, а предницата с момичетата се издигна.

Те умееха да гребат добре, устата, сериозно стиснати като майка им, чиито умалени копия те бяха. За детското у тях говореше само дребният им ръст. Забрадката на едното момиче се беше развързала при гребането. Докато я завързваше, то не спря да гребе, а продължи да движи с едната ръка греблото, докато с другата и със зъбите завърза възел под брадичката си.

— Коя от вас е по-голяма?

— Мари, тя е по-голяма.

— А ти как се казваш?

— Ани.

Те можеха да четат до втория урок. Майка им ги била водила на църква на летния празник. В къщи имали три крави, теле и кон.

Нямаше за какво друго да говорим. Докато ги гледах, почувствувах нещо като бащинска нежност към тях.

Исках да им помогна в гребането и започнах да отблъсквам лодката с пръта за управляване. Те обаче помислиха, че бързам много и загребаха още по-бързо. Когато аз се отказах и оставих пръта да се плъзга по водата, и те намалиха скоростта.

Така спокойно се плъзгахме напред. Вечерта бе тиха и само на отсрещния бряг подухваше слаб ветрец. Сред тръстиката рибарят хвърляше мрежата си. Когато вдигаше греблото, неговата мокра плоскост се отразяваше като огледало на слънцето. На небето се кълбяха високочели августовски облаци, бели като платноходки в безбрежно спокойно море. Отпред брегът беше тревист и се виждаха няколко плевника. Наляво гората беше изсечена и земята разорана, а в края на нивата се виждаха няколко изгорели бора. Надясно имаше къщи, а между сградите и брега се простираха поля.

— Коя е онази къща там?

— Хутула.

Оттам долитаха гласове. Телетата мучаха и се събираха около градинската порта. Малко по-нагоре се строеше нова къща. На скелето стоеше мъж с брадва в ръка. Едва след като брадвата се бе врязала дълбоко в дървото, звукът долиташе до лодката, а от другия бряг отвръщаше ехото.

— Плевня ли строите?

— Плевня.

— Къде е старата?

— Изгоря на Илинден.

На брега пред другата къща цял рояк деца, съблечени по ризки, шляпаха из водата и вдигаха глъч. Всяка тяхна дума се чуваше ясно в нашата лодка.

— Ей, момче, недей да пръскаш! Ще престанеш ли! Само смей да дойдеш насам, ще те оплескам целия с кал.

Момичетата се преструваха, че не чуват нищо. Но когато оттам се чу звук, като че ли ръка плясна по голо място, те не можаха повече да се сдържат. Двете едновременно избухнаха в смях, който се превърна в неудържимо хихикане, когато и господинът се засмя. След този случай станахме като че ли по-близки. Вече бяха привършили с коситбата. Те двете също помагали. Баща им направил за тях малки гребла. Мари умеела и да дои. Но веднъж Мурики я блъснала с рогата. След като се скрих зад дърветата, погледнах назад. Момичетата стояха все още пред плевнята, разглеждаха, изследваха и претегляха парите си. После си ги разменяха, вземаха ги една от друга, пак си ги връщаха. След това тръгнаха. Подскачайки от камък на камък, те отново се превърнаха в деца. Надпреварваха се коя първа ще стигне до лодката и шляпайки из водата, късаха тръстикови стебла и водни лилии.

Пътят ме водеше и пленяваше. Земята беше ниска, на равнището на езерото, а от двете страни на пътя растеше светла борова горичка. Слънцето се бе наклонило и неговите лъчи не стигаха до пътя, където захладняваше вече и земята се готвеше да вдъхне нощната влага. Но постепенно пътят започна да се изкачва. Тук слънчевите лъчи се прокрадваха между дърветата, огряваха пътя и отново потъваха дълбоко между брезите.

По-нависоко брезите изчезнаха и пътят навлезе в гъста елова гора. Хлопатарите на кравите дрънчаха отблизо и от по-далеч, а между тях понякога се чуваше медното звънче, закачено на врата на някой препускащ по пасбището кон. Откъм гората се дочу звук, като че ли някой се промъкваше през гъсталака. След малко оттам се появи рогата планинска крава, гледайки ме с радостна почуда. Блясъкът на очите й беше ясен и свеж, косъмът чист, а движенията гъвкави като на планински елен. Дъвчеше свежа трева, току-що отхапана от горската поляна, вдигна глава и измуча, а след това продължи своя път към дома, като само ставите й припукваха от време на време. От къщата долитаха проточените викове на пастирката, с които тя на свечеряване примамваше кравите да се приберат.

Нивата на склона беше засята. Оградата беше направена от големи черни дървета. Пътят водеше до градинска порта. От ръжта хвръкна един щурец, описа няколко широки дъги във въздуха и кацна на изгорелия бор, който беше оставен сам на средата на нивата.

Пред мен се изпречи втора порта. Поседнах върху нейната гладка повърхност. Пред очите ми се откри широк пейзаж. В далечината, през светлия въздух се синееха хълмове. На най-високия хълм има къща, чиито прозорци отразяват огъня на залязващото слънце и техният трепкащ блясък стига чак дотук. Когато единият прозорец постепенно загасва, следващият пламва от същия огън. Хлопатарите на кравите се чуват все по-слабо от долината. От комина на къщата на отсрещния бряг тънка струйка дим се издига право към небито. Момичетата се прибират у дома.

Откъм горската поляна се дочу песен. Пастирката, изглежда, прибираше стадото. Тя не ме виждаше. Вървейки, тя ту откъсваше някое листо, ту се навеждаше да си набере боровинки. И пееше от все сърце, мислейки, че никой не я чува.

Идеше ми да се спусна към нея, да я настигна, да я помоля:

Да носи перлена огърлица

и кръст на своите гърди,

и да сплете около главица

на плитка своите коси.

Но аз не се помръднах. Тя може би

… ще смъкне кръста от гърдите

и перли ще захвърли тя,

сълзи ще пълнят й очите,

когато хукне към дома.

Оставих я да продължи своя път през гората.

Тя се бе отдалечила и песента не се чуваше вече. Аз имах чувството, че никога досега не съм чувал тази песен, въпреки че съм я слушал стотици пъти досега. Но винаги съм се чувствувал, като че ли съм на гости, а сега бях като у дома си, на брега на това езеро, закътано в гъстата гора.

Струваше ми се, че в мен са преплетени тънки нишки, които подобно на струните на кантеле[1] пееха, дърпани от нечия непозната ръка. И щом тя се докоснеше до тях, се раждаха нови хармонични звуци. Това беше тихо тържество на всичко около мен и на моето собствено същество. То не можеше да избликне, но оставаше там, за да топли и успокоява. Постепенно чувствувах как се разтапя снегът на огорчението, светът беше красив, хората добри, а аз самият — безкрайно щастлив.

Когато се изкачвах по стръмния път и пред мен се разкриваха все нови и нови пейзажи, имах чувството, че се качвам на жертвен хълм, където тази вечер сами се запалваха олтарите в чест на природата и се пееха химни за залязващото слънце. Когато мракът се промъкна между дърветата, всичко наоколо като че ли стана свято, а малкият кръг вътре в гората, който и пътят почтително заобикаляше, беше като тайнствена сакристия.

А ето че полето отново се врязваше в гората. Ето я плевнята и градинската порта. Откъм двора изджафка кучето. На фона на безоблачното небе, което се издигаше над хълма, се открояваше покривът на къщата и навесът над кладенеца. На средата на двора тлееше огън, чийто пушек трябваше да прогонва комарите от кравите. Когато минах покрай него, той пламна за миг. Всички крави почиваха спокойно около него. Случайно езичето на един от хлопатарите се разклати и удари два пъти, вторият път много тихо.

Къщата изглеждаше стара и като че ли потънала в земята. Зад нея растеше гъст акациев храсталак. Два стари воденични камъка бяха поставени като плочник от двете страни на градинската ограда. Не се виждаше жива душа наоколо. Вратата на обора зееше като черна дупка, а над нея бе закован бухал. На средата на двора стоеше забита бреза, украсена в чест на летния празник. Стъпалата на стълбището скърцаха под краката ми и аз, кой знае защо, се опитвах да не тропам с пети по стъпалата.

И голямата стая беше празна. Поседнах за малко на пейката в топлия сумрак. Къде ли са всички? Вслушвах се дълго, докато тишината не засвири в моите уши, и тогава започнах да слушам нея.

Най-сетне на вратата се показа някой.

— Изглежда, е дошъл гостенин?

— Има тук един.

Старата жена се приближи, за да ме види по-добре. Половината от хората бяха на полето, а другата половина на ливадата, на една миля път от гората. Тя беше останала в къщи сама с пастирката.

Попитах дали ще мога да вечерям и да пренощувам у тях. Тя ме заведе в стаята, която гледаше към двора, застла масата и донесе масло, хляб и мляко. След като разтреби, оправи леглото и ми пожела лека нощ.

Големият старовремски стенен часовник си работеше в своя шкаф. Изглежда, че отмерваше времето безгрижно, без да бърза, като че ли той самият разполагаше с предостатъчно време.

Слънцето отдавна вече беше залязло и между двата най-отдалечени хълма постепенно избледняваше залезът. Къщата се издигаше на най-високата точка на хълма и във всички посоки земята се спускаше равномерно. На някои места над черните гори, над долините на реките и езерата вече излизаше мъгла. Стоях зад прозореца и наблюдавах как мъгливите реки бавно се вливат в мъгливи езера, езерата преливаха и реките излизаха от своите брегове. Скоро цялата околност се превърна в едно-единствено мъгливо море, като по-малките хълмчета се превърнаха в рифове в морето, а по-големите в острови. Някога отдавна те може би наистина са били острови в морето, а полският синор тук под прозореца е бил морски бряг, в който хиляди векове наред са се разбивали вълните. И сега всичко беше както тогава, миналото беше излязло като призрак от дълбините на земята, за да прегърне старите познати места.

Имах чувството, че съм сам-самин на този свят, че всички останали са изчезнали. Назад остана всичко онова, което бях видял по-рано, и всички, с които съм се познавал. Сякаш бяха изминали десетилетия, откакто бях там, отгдето тръгнах вчера. Онези, които обичах, бяха на друг континент, от другата страна на океана от мъгла. За мен миналото беше пътят из гората днес, къщата, малките момичета, брегът на езерцето, стаята до гората и изкачването на този хълм. А моето настояще беше тази тиха стая и този приказен мъгливо бял океан.

Легнах си с чувството, че не се нуждая от никого, че не обичам никого и че няма никого, комуто да не бих могъл да простя и никого, който да не би могъл да ми прости. Бях постигнал съвършеното спокойствие и едновременно с него и силата да живея в своята самота.

Исках да заспя и утре да се пробудя в този нов живот.

Но часовникът продължаваше своя еднообразен ход и аз чувах всяка негова стъпка. Леглото беше чисто, свежо и малко хладно, а чаршафите и завивките бяха току-що взети от простора и ухаеха още на сено, на поле и на девственост…

Защо тя не се промъкне тихо от мрака на лятната нощ и не приседне тук до мен? За да мога да й се отдам изцяло, да й кажа всичко така, че тя да го почувствува и разбере, както го усещам аз. Бих я взел нежно в своята прегръдка, докосвайки я леко, без страст и възбуда…

Но тя не дойде. Защото тя не съществува. За мен тя няма име, няма форми и черти. Оставих да изчезне и нейното видение и тя се стопи, както последната вечерна сянка се разтапя в обкръжаващата нощ.

Не си и спомням друго от тази нощ, освен че на отсрещната стена имаше прозорец, зад него двор, потънал в мрак, и нещо светло се белееше на него.

На сутринта чувствата са различни и слънцето създава ново настроение. Изминали са много години от този ден, тази вечер и тази нощ. Животът си течеше със своя вечен еднообразен водовъртеж на ежедневието. Но от време на време аз си спомням за този ден, за тази вечер и тази нощ. Тогава изживявам всичко наново. И то за мен е като мочурище в гората гъста, като хълм сред равнината и остров в голямото море.

Бележки

[1] Кантеле — финландски народен музикален инструмент — Б.пр.

Край
Читателите на „Мочурище, хълм и остров“ са прочели и: