Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Rebu (2011)

Издание:

Асен Христофоров. Скици из Рила

Редактор: Бенжамен Ханне

Художник на корицата: Стефан Димов

Художествен редактор: Евгений Босяцки

Технически редактор: Райчо Асенов

Коректор: Бистра Недева

Дадена за набор на 8.XI.1963 г.

Подписана за печат на 10.I.1964 г.

Печатни коли: 10,50 Издателски коли: 8,72

Формат: 59 X 84/16

Тираж: 8077 Темат. № 239 Издат. № 2491 Лит. група IV

Книжно тяло 0,44 лв. Подвързия 0,18 лв. Цена 0,62 лв. по ценоразписа от 1962 г.

Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11

Държавна печатница „Георги Димитров“, София

История

  1. — Добавяне

Самоковци сравняват планината с бясна кобила, която рита, хапе и препуска като хала. Сравнението ще прозвучи странно в ушите на мнозина, но не и на ония, които са се губили из планината. Впрочем малцина тръгват в дъжд или мъгла, но във високата планина времето често се разваля към пладне и се оправя едва призори. За зла беда към пладне групата вече е превалила няколко рида и никой не се плаши от дъждеца. Всички вървят с ускорени крачки, разговарят безгрижно и дваж по-весело, сякаш нарочно нехайни към ръмежляка и мъглата, възлизайки все по-нагоре и по-навътре в гъстия клек, докато привечерният здрач ги свари в уж позната падина, но с непознати скали вляво, с непроходими клекови джунгли вдясно и с неизвестен стръмен сипей пред очите, където би трябвало да бъде добрата стара пътечка. Тогава започва една нескончаема игра на криеница с губещата се пътека и тя весело напомня детските ни години, но едва след като сме преодолели премеждието. Докато трае тая игра, никой не се усмихва и мнозина губят самообладание. Тежко тогава на водача, ако в групата има някоя разглезена девойка със съвсем ново яке и хаплив език!

Веднъж замръкнах посред август с група млади хора край Маломальовишките езера. Нощта бе тъй непрогледна и жените в групата тъй изморени, че трябваше по неволя да нощуваме край голямото езеро. Накладохме огромен огън край брега, но той не можа да развесели девойките. Никоя от тях не бе нощувала преди под звездното небе на Рила и всяка считаше за редно да се мръщи и да трепери от студ. Най-после единствената омъжена жена в групата реши да подеме песен, вероятно да прогони страха от мрака и тайнствения плисък на вълните. Тогава и момите се поотпуснаха една подир друга, за да не останат назад от омъжената си дружка, и песните им дълго огласяха тъмния циркус и конусовидния връх на юг от него. Те пяха и дружно, и поединично в среднощно съревнование пред смълчаните мъже. С песни прокудиха страховете си от тъмата, но не и студа. Една от тях все пак успя да си отмъсти: тя просто се навираше от студ в огнището и накрая подпали якето, което й бях заел.

Друг път поведох цяла дузина студенти и студентки от Говедарци към хижа Мальовица. Тръгнахме уж за хижата, а замръкнахме край брега на Свинското езеро. Неволно бяхме свили в мъглата по Ивайловата пътека, а после, когато открихме заблудата, никоя от девойките не искаше да се върнем назад. Беше на другия ден след празника на труда и снегът бе още много дълбок в Прекорека. Застанувахме по неволя край езерото, преуморени и с поизкъсани дрехи от тричасовата ни борба с непроходимия клек. Дотътрихме клекови клони от близката овчарска заградка, останала там още от прежното лято, после ги наредихме в кръг и налягахме връз тях, а двоица накладоха истински хайдушки огън в средата, върху снега. Цяла нощ мъкнахме клони от заградката и ги хвърляхме в огъня, а те пращяха, съскаха и пушеха, после изведнъж припламваха и струеха искри към тъмното небе и изцъклилите се от студ звезди. Никой не поглеждаше към езерото, вече смъкнало ледената си обвивка, нито към Купените, едва открояващи се върху тъмния фон на небето.

И сега си спомням тая нощ, прекарана в снега току под Купените. Нямаше дори и месечина, та мислено да се греем на жълтата й светлина, както обичаше да казва Киркор от хижа „Заврачица“. Лежиш върху кривите клекови клони, сякаш си се изтегнал върху кушетка с изтърбушени пружини, с ръка пазиш веждите си да не се опърлят от огъня, а на гърба, точно на средата между плешките, змия е свила гнездо и те гложди до болка. Потърпиш две-три минути и се обърнеш с гръб към огъня, а носът ти заприличва на ледена шушулка и а-ха да се счупи, като го потъркаш. И тъй цяла нощ сред закачки, смешки и иронични подмятания към водача, когото сравняваха със злополучния бръмбар от народната скоропоговорка. А и не помня по колко чаши чай изпихме тая нощ… Към призори се поумърлушихме и стихнахме. Тъмнолилавият хоризонт почна да ръждавее откъм изток и да сивее неусетно и мъчително бавно. Тогава се ражда новият ден и камъните се пукат от студ. Красиво беше, но бяхме тъй премръзнали, че пак никой не погледна към езерото или Купените, които бдяха цяла нощ над нас като исполини, замръзнали на пост в планини от сняг.

Друг спомен от една такава нощ е далеч по-горчив, макар и над главите ни да се издигаше свод от зидани камъни, приличен на древно християнско оброчище. Бях повел две летовнички от Говедарци към Седемте езера. Те се представиха като опитни туристки и заявиха, че познават всяко кътче на Витоша. В Рила обаче идвали за първи път и считали за редно да видят поне едно планинско езеро, колкото да има с какво да се похвалят, като се върнат в града. Познавах отпреди само Катя, по-възрастната от двете. Другата се казваше Дочка — една иначе мила девойка с дребна фигурка, но от държанието й лъхаше някаква особена решителност и безапелационност. Затова не се учудих, като узнах, че тя, едва двадесет и три годишна, бе вече секретарка на Катиния баща, известен в цялата страна с пищното си слово. Дочка бе усвоила някои от неговите навици — гледаше събеседника си право в очите, настояваше за кратки и точни отговори и по правило не търпеше възражения. Трудно е да се угоди на такава девойка, която се разпорежда с мъжете като старшина с новобранци. И тъй още в самото начало на излета се почувствувах като платен водач, когото търпят като необходимо зло…

Потеглихме в ясно утро, но денят в Рила невинаги се познава от зори. Тъмнопепеляви мъгли провесиха дълги бради по небето още преди да стигнем до малкия горски дом отвъд Гьолечица. Мъглите идеха нейде откъм Скакавица и Банския чал, а това е сигурен белег на непостоянно време. Надявах се как да е да обходим езерата и привечер да стигнем в хижата на Пазардере. За да пестя време, поведох девойките по стръмна пътека южно от Вада въз глухия горист скат. Уви, тия дърварски пътеки в гъстия клек се пресичат и преплитат като кълчища. След двучасов ход навлязохме в безкрайно дълга глуха пътека и трябваше да се връщаме доста назад, за да свием по друга. Мъглата падна съвсем ниско и скоро почна да ръми. Едва тогава забелязах колко зле екипирани са тия витошки туристки. Те носеха тънки копринени якета, а лицата им се подаваха плахо изпод шарени кърпи, годни да ги пазят донякъде от слънцето, но не и от дъжда. На всичко отгоре нямаха нито ръкавици, нито чорапи или фланели за преобличане. За други подробности не посмях да любопитствувам.

Лутахме се още три часа по един безкрайно дълъг хребет. Едва се провирахме през гъстия клек от една полянка в друга, за да се видим оградени отвред с непроницаеми зелени стени и отново да се връщаме по стъпките си. Тия ненавистни клекови изроди се възправяха внезапно пред погледа поради гъстата мъгла, а мокрите им клони дращеха лицата и ръцете ни, навираха се като живи във вратовете ни и изцеждаха ледени капчици надолу по запотените ни гърбове. Те сякаш извираха в мъглата и се срещаха на тумби до най-връхната точка на хребета. Умората вече подкосяваше краката на двете девойки, а дъждът ни мокреше все тъй упорито и студът ни измъчваше повече от глада. Немислимо бе да поспрем, за да се нахраним, защото щяхме да измръзнем. Девойките все по-нарядко разменяха по някоя дума, а на мене почти не говореха. Плаха боязън бе изписана по лицата им, но те не смееха да дадат гласност на мислите си от страх да не загубят самообладание. Вървяха мълчаливо, въздишаха от време на време и вероятно проклинаха часа, в който ме бяха срещнали.

Най-сетне заслизахме по стръмен каменист скат, обрасъл тук-там с трева и ниски хвойнови храсти. Стори ми се, че сме възлезли по източния склон на Арамията и че вече се спускаме на запад от превала към Рибното езеро. Казах това на мърморещите девойки и те сякаш се поуспокоиха. Тъкмо тогава гъстата мъгла се раздвижи, поразреди се за миг-два и пред очите ни израсна не езерото, а дълбока долина с някакво селище в далечината. Катя веднага се досети, че през мъглата прозират къщите на Говедарци и че гледаме на изток, а не на запад, където би трябвало да бъдат езерата.

— Пак ще се връщаме — рекох и се засмях, за да ги ободря.

— Мамичко-о-о! — проплака Дочка и се тръшна в мократа трева. — Тук ще си умра-а-а…

Кризата дойде неочаквано и за самата нея. Другата стоеше права, но силно смутена и духаше безпомощно в премръзналите си ръце.

— Хайде, хайде — подканих разплаканата девойка. — Минали сме край езерата и сега трябва да се върнем обратно.

Тя само клатеше глава насам-натам като бялата мечка в зоологическата градина, после изведнъж избухна:

— Вие, господинчо, сте самозван турист! Да, самозван турист сте — продължи тя с нарастващ патос. — Негодник сте вие, негодник и наш убиец!…

Напразно погледнах Катя за помощ. Тя също седна в мократа трева, загледа се тъпо пред себе си и не се опита да успокои хълцащата си дружка. Нервната криза на Дочка бе сломила и нейните сили. Копринената кърпа се бе изхлузила към врата й и сега дъждецът ръмеше право върху косите и бледото й лице, а тя не се сети да се забради. Само поглеждаше от време на време към Дочка, която ридаеше и ме отрупваше с укори.

В това време мъглата отново се раздвижи и пак разкри далечното селце. Млечните пари вече пъплеха нагоре по зелените ридове и това ме успокои. Трябваше да побързаме, за да не замръкнем посред път. Едва успях да склоня девойките да се върнем назад и нагоре към билото, което бяхме оставили с радостни чувства малко преди това. Веднъж горе, Дочка проплака отново.

— Ах, пуловерът ми остана долу! — рече тя и ме погледна.

— Някой трябва да го е забравил — отвърнах и тръгнах да го диря.

Тъй загубихме още половин час, а здрачът вече напираше откъм долината под нас. Когато застанах отново пред девойките с пуловера на Дочка в ръка, те отказаха да вървят нататък. Сепнаха се едва когато заявих сърдито, че ще ги оставя сами. Взех леките им раници и ги подкарах нагоре по каменистия рид, глух към вайканията им при всяко леко подхлъзване в тревата или по мокрите и гладки плочи.

Едва се провиждаше, когато застанахме на превала. За щастие дъждът бе престанал да ръми и тъмният триъгълник на Езерния връх се открои в разредената мъгла. Въздъхнах с облекчение и ги поведох надолу.

— Ей първото езеро — казах след време на Катя.

Двете се спряха и сякаш не вярваха на очите си. Дочка престана да хленчи и дори се усмихна. Тя направи няколко стъпки вляво, наближи брега и застана на място.

— Вярно, езеро е! — прошепна девойката и скръсти ръце.

— Ах, колко е хубаво!…

Езерото едва се виждаше в сумрака, а южният бряг се губеше в леките пари. Мокър бях и тръпки полазиха по снагата ми, като видях толкова много вода. Извърнах очи и продължих нагоре, а те ме последваха драговолно. След време се добрахме до полуоткрития каменен свод на площадката между долното и предпоследното езеро и се тръшнахме от умора край загасналото огнище, защото тогава нямаше и помен от днешната хижа.

Говеда бяха нощували недавна тук. Отсякох клони от близкия клек, за да изрина оборския тор, после накладох малък огън и дадох на девойките всичко до последния парцал, с което можеха да се изсушат и загърнат. Ръцете им работеха трескаво и зъбите им тракаха в съзвучие. Изуха се и забърсаха краката си, после Катя нахлузи шортите ми и стегна една суха фланела около шията си, а Дочка обви глава в другата ми фланела, съгласи се да нахлузи мъжки пуловер, отхвърли с възмущение предложените й сухи дълги гащи и сама грабна ръкавиците от ръцете ми. Привършили тоалета си, те се огледаха взаимно в светлината на огъня и дружно заридаха.

Огънят ги постопли и те се смълчаха. Благоволиха да хапнат надве-натри, после ги придумах да се изтегнат върху постелята от тънки клекови вейки. Дочка последва примера на Катя, но след миг изпищя от погнуса и размаза по стената някакъв недоизметен кравешки отпадък. Двете пак се разхълцаха и се прегърнаха като удавници. Зъбите им тракаха лудешки и те вече не можеха да хълцат. От гърдите им извираха звуци, които наподобяваха по-скоро ръмжене, отколкото стенание. Оставих ги и пак излязох навън за нови клекови клони. Трябваше да снова почти през цялата нощ между полуоткрития заслон и близкия клек, за да подхранвам огъня. Спъвах се в камънаците, изподрасках ръце в острия клек, а те се напукаха от влагата и студа и почнаха да кървят. Тия несгоди бяха все пак далече за предпочитане пред необходимостта да стоя прав край огъня, подскачайки ту на единия, ту на другия крак, и в същото време да слушам стенанията на девойките или неволно да срещам погледа на Дочка, която дебнеше всяко мое движение и ме гледаше с ужас, презрение и омраза. Нещастницата мислеше, че ще умре, и сякаш се силеше да ме убие с поглед.

След време гърлото на Дочка прегракна. Тя почна по-често да се дави в кашлица и най-сетне млъкна по неволя. Сега трябваше да грея подсладена вода в алуминиевата чашка и насила да наливам по няколко глътки в устата и през два реда тракащи зъби, станали сякаш по-бели от студа. Напразно уверявах и нея, и Катя, че в планината не се настива лесно, че в лошо време тялото мобилизира неподозирани скрити сили, че слънцето не може да не изгрее отново само подир няколко часа. След всяка подобна тирада, която караше очите на девойките да стават още по-големи от ужас, първо подавах чашката на Катя, после наливах една-две глътки топла вода в устата на Дочка, която едва понасяше допира на пръстите ми по лицето си. Гърлото й се отпушваше, но вместо благодарност тя шепнеше с фанатична упоритост все същата дума: убиец, убиец, убиец!… Ушите ми свикнаха с тях и те вече не звучаха тъй грозно, както в началото.

Към полунощ небето се изясни. Заблестяха звездите и весело затрептяха по тъмния небосвод, но долу при нас стана още по-студено. Нахвърлих повече клони в огъня и пламъците подеха лудешки танец по стените на каменния полусвод. Девойките усетиха топлината и се раздвижиха, после се поотпуснаха и дори позадрямваха по за няколко минути. Най-сетне дългата нощ се свърши — източи се, изпреде се като къделя и потъна в земята. Девойките също бяха изплакали всичките си сълзи и сега дори не мърмореха. Накладох огъня още по-буйно и те трябваше да станат, за да не се опърлят от пламъците. Разкършиха се и се прозинаха лениво, почти с ръмжене, забравили за миг доброто си възпитание, после излязоха навън. За моя най-голяма изненада те прихнаха в смях, като видяха окадените си лица и светлите следи по тях, оставени от ручея на сълзите.

Дочка заяви безстрастно, че иска да види езерата, но Катя бе уморена и всяка излишна крачка й се зловидеше. Тръгнах мълчаливо нагоре право към Бъбрека. Дочка ме последва покорно, но пак не ми продума. Извръщаше глава ту към Рибното езеро, ту към Трилистника, а при Близнака плесна с ръце от възторг, после бързо ме догони.

— Аз май снощи попрекалих малко — поде тя с несигурен глас.

— Малко?

— Може би малко повечко, отколкото трябваше…

Думите й ме развеселиха.

— Девойче — рекох й, — ти наистина заслужаваше да те убия и още не съм решил дали няма да те хвърля в езерото!

Забързах нагоре, без да я погледна, защото слънцето можеше да се покаже след минута отвъд Арамията. Бързите стъпки на девойката отекваха зад гърба ми. Младостта победи умората.

От баирчинката пред очите ни изведнъж се разстлаха спокойните води на Бъбрека. Дочка ахна и се закова на място. Влажните отвесни скали на Езерния връх бавно руменееха. Някакъв призрачен замък израсна под огледалната повърхност на езерото.

— Виждаш ли замъка? — запитах я, без да откъсвам поглед от водите. — В него живее езерният змей. Искаш ли да те дам на змея?

Тя се отдръпна плахо назад като малко дете. Отвесната влажна скала пламна в пожара на изгрева. В кристалните глъбини на езерото още по-ясно се откроиха кулите на призрачния замък и неговите дебели дворни зидове. Дългите пукнатини в скалата се превръщаха във високи стени, влажните места по нея — в тъмни старомодни прозорци, издатините по скалата — в чудни балкони или островърхи кули. Илюзията бе пълна.

Девойката стоеше като вцепенена. Красивото видение бе прокудило спомена от преживения ужас.

— Жадна съм — прошепна тя.

— Пий от езерото, но змеят може да открадне лицето ти.

Невидим полъх намръщи на места гладките езерни води.

— Ето, той иде — тихо рекох в ухото й.

Тя не посмя да наближи брега и гледаше в захлас.

На север, отвъд кристалните води на езерото, се разстилаше море от ниски млечнобели облаци, надиплени като вълни едни до други. Само най-връхният купол на далечна Витоша се подаваше като възрозово островче в тоя океан от мъгли. Слънчевите лъчи раздвижиха млечните пари, гребените на вълните също порозовяха, те се понадигнаха, просто набъбнаха и се разлюляха, после в миг погълнаха аленеещото островче.

— Красиво, нали?

Девойката не отговори. Тя само стисна ръката ми и ме погледна. Очите й бяха влажни от умиление пред тая неземна красота.

Край